— Забравяш, че си отсъствал пет месеца.
— Е, и какво? Хайде, Дон, знаеш не по-зле от мен, че през последните години не са сменени дори размерите на болтовете в „Скайхок“. И сега изведнъж всичко това… — Стив огледа кабината. — Не ти ли се струва поразително?
— Направо фантастично — отговори Лундквист. — Но не разбирам какво искаш да кажеш. Знаеш, че политиката на Федерацията е: „Ако нещо върши работа, да не се променя“. Използването им срещу мютите от Плейнфолк показа, че старите „Скайхок“ са твърде уязвими. Вие от „Дамата“ го установихте от собствен опит.
— Да… — Стив си спомни кръвопролитната битка в пълното с вода речно корито.
— През лятото ние също изгубихме няколко момчета. Точно това е толкова чудесно в Първото семейство. Още от самото начало те винаги са ни осигурявали необходимите инструменти, необходимата апаратура и технология, за да ни помогнат да вършим успешно исканата от нас работа.
— Сигурно са били много заети — призна Стив. — Колко от ешелоните получиха новите модели, на които летят твоите приятели?
— Още никой, освен нас. Все още настройват новата производствена линия в Рийган/Лабок.
Стив я погледна с негодувание.
— Значи междувременно останалите летят с боклуци…
Лундквист се усмихна.
— Знаеш как е на „Биг Ред Уан“. Това е командата, която получава най-доброто от всичко.
— Не ми напомняй.
Лундквист огледа небето, след това погледна Стив.
— Как се забърка в тази каша?
— Добър въпрос. Мютите ме свалиха над Уайоминг и ме плениха. Дълга история. Но накрая, след пет месеца, успях да избягам.
Лундквист се намръщи.
— Но…
— Да, знам какво ще кажеш. „Мютите не вземат пленници.“ Всички ми казват това.
— И ти искаш да кажеш, че си бил там с тях цели пет месеца? Как така все още си цял?
— Това е друг въпрос. Ти ми кажи. Проблемът е, че ако ти кажа истината, можеш да се намериш начело в списъка на най-издирваните.
Лундквист го погледна.
— Не съм сигурна какво искаш да кажеш.
— Аз също.
— И все пак как се случи?
— С Гас Уайт хвърляхме запалителни бомби над някакви мютски ниви северно от Шайен. Удари ме стрела от арбалет, изгубих контрол… завъртях се и паднах от около триста фута.
— Как оцеля, след като те, хм… са те докосвали?
— Какво искаш да кажеш?
— Е, знаеш как е с тези полуидиоти. Те са със заразена кожа. Бил си ударен от стрела от арбалет и си паднал от небето. Тогава ли те хванаха?
— Да. Потроших си някои части и не можех да се движа. Неколцина от тях ме измъкнаха от отломките и ме заведоха при един старец, полуидиот, някакъв лечител. Той ме закърпи.
— Ужас… — Лундквист сбърчи лице от отвращение при тази мисъл. Трекерите бяха възпитавани още от люлката да вярват, че от допира с мютите плътта им ще загние. Отворени гангренни рани; подути прокажени крайници. На телевизионния канал за обществен достъп имаше видеокартини. Някои ренегати, болни от лъчева болест, чиито екзекуции беше гледала по телевизията, бяха заразени точно по този начин.
Стив се беше чувствал по същия начин, когато Мистър Сноу и Кадилак се бяха грижили за раните му. Сега обаче в ума му изплува образът на Клиъруотър на лунната светлина; нейното съвършено лице; нейното здраво безупречно тяло, притиснато до неговото върху животинските кожи.
— Знам как се чувстваш — каза той. — Старая се да не мисля много за това.
Лундквист поклати глава.
— Пет месеца на открито! Да дишаш мръсен въздух, да те докосват мютски ръце. Как си оцелял? Какво си ял?
Стив вдигна рамене.
— Ядох каквото ми даваха. Нямах избор.
Лундквист го погледна възмутено.
— Повдига ми се само като си помисля.
— На мен също. Първата седмица не можех да задържа нищо в стомаха си. Накрая трябваше да се насиля. Това беше единственият начин да остана жив.
— Но… всичко там… е отровно. Не само мръсният въздух може да те убие. Отровна е водата, тревата… всичко!
— Ти какво би направила?
Лундквист помисли.
— Не знам. Това, което си направил ти, предполагам. Но трябва да е ужасно да ядеш нещо, като знаеш, че всяка хапка те убива. Сигурен ли си, че се чувстваш добре?
Стив вдигна рамене.
— Както виждаш, сега съм тук и разговарям с теб. Чувствам мозъка си цял. Какво друго мога да ти кажа?
— Наистина не разбирам. Това просто… няма смисъл.
— Открих, че има много неща, които нямат смисъл — отвърна Стив. — Не позволявай това да те тревожи.
— Сигурно, но… — Лундквист изглеждаше загрижена. — Макар да виждам, че си все още същият упорит кучи син, ми се ще да се надявам, че ще се оправиш.