Съпроводена от трите скайхока, Лундквист зави надясно извън пистата на площ с формата на ветрило, която се спускаше надолу към вратите на площадката за достъп. В Линдберг, над подземната въздушна академия на югоизток в Ню Мексико, имаше четири такива площадки, разположени под формата на огромен кръст. Тук, както и там, площадката беше оградена от приближаващи се стени, височината, на които нарастваше към масивните врати от армиран бетон.
Макар че не можеше да види нищо, Стив почувства, че стените го затварят; почувства смазващото тегло на огромните врати, които щяха да го погълнат. Отново, както при първия му самостоятелен полет, го заля вълна на мрачно предчувствие, но този път той се владееше и не изпадна в паника. Двата дни и трите нощи, които беше прекарал в станцията в Пуебло, му бяха помогнали да започне едно, както изглеждаше, дълго и трудно пренастройване. Първите няколко часа в единичната килия бяха непоносимо потискащи. Имаше чувството, че ще се задуши, но някак си се справи с най-тежките моменти. След известно време успя да се изолира умствено от заобикалящата го среда. Седнал по турски, както седяха мютите, той потърси спокойствието, което беше наблюдавал у Мистър Сноу и Кадилак, неговите пазачи и съветници за живота на Плейнфолк. Постепенно се успокои и се замисли първо за пророчествата за Талисмана, които му бе разкрил Мистър Сноу, а после за евентуалната си роля в предсказаните събития. Неговият живот бе запазен, защото той бе избран да изиграе важна роля в бъдещето на Плейнфолк. Но не му бяха казали дали като техен приятел, или враг…
Връзката на другарство и разбиране, която беше изградил с Мистър Сноу и Кадилак, двамата летописци, все още съществуваше; неговите чувства към Клиъруотър, той беше сигурен в това, никога нямаше да се променят. Но макар нейният образ да гореше ярко в ума му, започнаха да се събуждат други дълбоко запечатани емоции. Полетът и лъскавите нови планери бяха разбудили старата му любов към техниката, към инструментите на войната. В тях се криеше истинската сила… в технологическото превъзходство на Федерацията. Той не можеше да пренебрегне силите, насочени от Мистър Сноу срещу „Луизианската дама“, сили, които едва не бяха унищожили ешелона и които той лично бе видял Клиъруотър да извиква необяснимо как. Но не беше ли признал старият летописец, че един-единствен куршум от скайхок едва не го е убил преди племето да започне нападението срещу ешелона?
Докато чакаха бетонната стена пред тях да се вдигне на огромните си хидравлични бутала, всяко дебело колкото човешко тяло, умът на Стив беше зает с мисълта да премине неизбежния разпит колкото се може по-бързо и по-лесно и да получи отново назначение на служба на повърхността на борда на „Дамата“. Не знаеше как ще реагира, ако го изпратят да действа срещу племето на Плейнфолк, което го беше взело в плен, но не мислеше, че това е нещо, от което трябва да загуби съня си. Дилемата, доколкото имаше такава, накрая щеше да се реши, както винаги, по най-добрия за него начин.
Когато вратата се затвори зад тях, летците от „Ред Ривър“ слязоха от самолетите и докато Уиман записваше пристигането в контролния пункт на площадката, Лундквист, Минели и Реардън извадиха Стив от скайрайдъра и провериха дали е окован сигурно и дали качулката му е поставена добре. Лундквист видя шестима военни полицаи да идват към тях от другия край на площадката. Бяха с обичайните тъмносини работни униформи и бели шлемове, подобни на планеристките, но забралото — от амалгамирано стъкло — имаше извит край като слънчеви очила. Отпред на шлемовете с големи червени букви беше изписано „ВП“ и около буквите имаше лента със същия цвят. Този бяло-червено-бял сандвич беше дал на военната полиция прякора „чорбари“ — подигравателна титла, присъдена от някои групи трекери, които въпреки постоянните поучения бяха по-малко благоразположени към законите на Федерацията, отколкото се изискваше.