— Той вярно, сър! Те са същества на мрака…
— Точно така. Същества на мрака… които могат да отровят тялото ти и да заразят ума ти. Това не са мои думи, Стив. Това са думи на Първото семейство… чиято мъдрост ни е съхранила през вековете. — Барт застана пред него, пронизващите му светлосини очи се втренчиха в лицето му. — Отровиха ли тялото ти, Стив?
Стив се опита да държи очите си фокусирани върху една въображаема точка зад главата на щатския началник на военната полиция.
— Не мисля, сър. Капитанът-хирург в Пуебло ме прегледа. Не зная какво е открил, но аз, хм, се чувствам доста добре.
Барт, изглежда, не слушаше. Мина отляво на Стив и отново доближи уста до ухото му.
— Заразиха ли мозъка ти?
— Не, сър! Нямаше начин да го направят, кълна се. През цялото време, докато бях там, мозъкът ми беше зает с едно и само едно нещо и това нещо беше да измисля начини да се върна тук, където ми е мястото.
Докато Стив говореше, Барт мина зад него и отново спря, този път до дясното му рамо. Стив погледна бързо натам и видя, че лицето на началника на военната полиция е само на сантиметър от неговото, с издадена напред брадичка, с оголени и стиснати зъби, с очи, отворени толкова широко, че около целите му ириси имаше бяло. Стив обърна глава напред и загледа втренчено светлобежовата стена. В миналото двамата с Роз бяха гледали на фанатичната лоялност на Барт и неговото лицемерно набожно цитиране на Кодекса със забавно неуважение. Но сега, както стоеше прикован към пода, Стив неочаквано разбра, че добрият вуйчо Барт е превъртял. Кристофър Кълъмбъс! Луд щатски началник на военната полиция… отговорен за прилагане на закона в цяло Ню Мексико, с власт да арестува, да вкарва в затвора, да разпитва, да издава присъди… дори да праща хора на разстрел! При тази мисъл Стив се разтрепери. Беше страшно. Но още по-страшен беше фактът, че неочаквано изпита също толкова лудо желание да избухне в смях.
Барт мина пред Стив, подпря се на бюрото, скръсти ръце и го огледа от краката до главата.
— Казваш, че се чувстваш добре. Колко добре се чувстваш спрямо Федерацията, момче? Колко добре се чувстваш спрямо Първото семейство?
Стив неочаквано се почувства по-добре. Това му беше познато.
— Чувствам се така, както винаги, сър. Мисълта за тях беше единственото нещо, което ме поддържаше по пътя насам. — Думите се лееха от устата му с лекота. Стив знаеше, че Барт обича да слуша такива глупости. — Нито веднъж не забравих какво са направили за нас. Начина, по който са построили Федерацията, като са започнали от нищо. Начина, по който са ни дали живота, волята да живеем, правилата, по които да живеем, и обещанието за едно по-добро утре. Никога няма да можем да им се отплатим. Но всеки от нас може да изрази своята благодарност, като живее според закона и мисли правилно, и е готов да направи крайната жертва.
Барт издаде долната си устна и кимна одобрително.
— Добре казано, момче.
— Така е, сър. Нищо не се е променило. — Стив замълча, после добави с подходяща тържественост: — Аз все още вярвам, че най-голямата чест, която може да бъде оказана на един трекер, достоен да носи това име, е да бъде призован да отдаде живота си в защита на Първото семейство и на Федерацията. Затова искам да отхвърля всички подозрения за недостойно поведение и да се върна на служба. Знам, че никога не трябва да моля за услуги, но… можете ли да ми помогнете за това?
Барт поклати глава.
— Твоят случай не е в моята юрисдикция, Стив. Най-доброто, което мога да направя, е да ти дам един съвет.
— О, винаги съм ви бил благодарен за това, сър — каза Стив с цялата искреност, на която беше способен. — Признавам, че напътствията, които ми давахте, когато татко Джак воюваше с мютите, ми помогнаха да вървя по правия път.
Барт, изглежда, прие поднесената му благодарност.
— Може би е така. От нас зависи да правим каквото можем, за когото можем… като започнем с най-близките. Никога не съм отказвал да ти помогна, Стив. Не защото сме от една фамилия, а защото наистина и най-искрено вярвам, че в теб има нещо, което може да те изведе на върха.
Във всяко друго време една такава блестяща оценка би била музика за ушите на Стив. За нещастие, след като току-що беше класифицирал Барт като умствен инвалид първа степен, неговото мнение по всеки въпрос губеше абсолютно стойността си. С ясното съзнание за коварните си намерения Стив вложи в отговора си известна ирония.
— Благодаря, сър. Ще се постарая да не ви разочаровам.