Задоволството на Стив от спечелените точки от Барт беше заместено от чувство на безпокойство.
— И… какво сте запланували да правите с мен?
— Имаш предвид, след като те разпитат в Гранд Сентрал? — Барт разпери ръце. — Не мога да ти кажа, Стив. Федерацията е голяма. Стават какви ли не неща. Може би ще получиш ново назначение. От друга страна… кой може да каже? Всичко ще зависи от начина, по който ще се държиш оттук нататък. — Барт пристъпи към Стив и го хвана за рамото. — Нека ти дам един последен съвет. Ние знаем всичко, което трябва да се знае за теб. Не мисли, че можеш да излъжеш Първото семейство. Никой не може. Ти мислиш, че съм луд…
— Сър, аз…
— Не ме прекъсвай, момче. Как мислиш съм стигнал до този пост? Мога да те чета като първа страница от Кодекса. Знаеш ли защо намислих да те изпратя на добра служба? Защото видях много от себе си в теб. Предполагам, че и двамата имаме в себе си по нещо от Генералния президент. Ти умееш да оцеляваш…
Стив отново се опита да отговори.
Барт вдигна предупреждаващо пръст.
— Не. Не го отричай. Това е добро. В света, който се опитваме да построим, ние се нуждаем от хора с качества, каквито ти имаш. Но никога на прави грешката да се опиташ да оцелееш за сметка на системата. — Той потупа приятелски Стив по рамото. — През един от онези дни, ако някога стигнеш там, където се каниш да отидеш, ще виждаш нещата много по-различно. И ще си спомниш за добрия вуйчо Барт и ще си кажеш: „Да, имаше един човек, който направи онова, което е трябвало да направи…“
И тръгна към вратата.
Стив се завъртя, веригите на коленете му се опънаха.
— Сър…
Барт спря, на лицето му се изписа подигравателна усмивка.
— Джак и Ани някога ще научат ли?
Веждите на Барт се повдигнаха, като повдигнаха и клепачите над ясните му студени сини очи, крайчетата на устата му се отпуснаха.
— Това ще зависи от Първото семейство, Стив. — Той го мушна приятелски със стека. — Добре си поговорихме. Погрижи се за себе си, чуваш ли?
Стив изчака вратата да се затвори, след това се обърна към празното бюро и скучните стени с продължителна въздишка. Когато беше край Уинд Ривър в Уайоминг, беше изправен пред три възможности. Първата — да остане пленник при мютите и вероятно да умре или заради онова, което бе станало между него и Клиъруотър, или поради нежеланата вражда с Мотор-Хед; втората — да избяга и да стане ренегат, да се скита бездомен и рано или късно да умре от лъчева болест; третата — да се върне във Федерацията и да бъде посрещнат като герой. Тогава третата му изглеждаше най-добра, но досега нещата не се развиваха така, както беше очаквал.
Чу стъпки и когато вратата се отвори, пое дъх. По пода затракаха ботуши. Отново го вдигнаха и му сложиха качулка и всичко потъна в тъмнина. Чу се метален звън и веригите, които го държаха вързан за пода, бяха свалени.
— Мърдай! — Някой го удари по гърба с гумена палка. Не достатъчно силно, за да счупи някоя кост или да разкъса жизненоважни органи. Просто толкова силно, колкото да му даде да разбере, че е в ръцете на хора, които не се шегуват.
Предположението на Стив за мястото, където се намираше, се оказа вярно. След няколко завоя надясно и наляво и минаване по различни коридори и през различни врати спряха на източната платформа на подземната станция под Ню Дийл Плаза. Освен шума от стъпките на хора, които се движеха наоколо, Стив дочу познатото от предишното пътуване по същата линия с Роз слабо ехо, а през двата светонепроницаеми филтъра за дишане на черната качулка ноздрите му доловиха същата антисептична миризма.
Тръгващата от Джонсън/Финикс, Аризона, на запад до Ле Мей/Джаксън, Мисисипи, и на изток с директна връзка с Хюстън/Гранд Сентрал линия на совалката Транс-Ам се водеше основното техническо постижение на Федерацията, конкурирано само от грандиозния търговски площад „Джон Уейн“ на Гранд Сентрал. Системата от тунели, пробити в земната кора през последните триста години от поколения четиринадесетгодишни трекери по време на техния дванадесетмесечен труд в бригадите на младите пионери, се състоеше от монорелсов път, по който се движеха върволици от вагони, задвижвани от високоскоростни линейни индукционни мотори. Разклонителните линии на всяка подземна гара и движението през определени интервали позволяваше да се поддържа два пъти дневно редовен курс във всяка посока. Совалката обикновено беше натоварена до тавана със стоки, но винаги имаше достатъчно свободни места за пътници. Трекерите от базите по линията не пътуваха за удоволствие, а само по необходимост. Всеки във Федерацията трябваше да направи най-малко едно пътуване като част от организирано групово посещение на мемориалната гробница на Джордж Уошингтън 1-ви в Гранд Сентрал, но всеки, който „яздеше монорелсата“, трябваше да има разрешение за пътуване, издадено от местното управление на военната полиция. За да се залавят потенциални нарушители на Кодекса, в подземната железница редовно патрулираха чорбари, които често се качваха на совалката и проверяваха пътниците.