Двутонален електронен звънец и записано на магнитна лента съобщение сигнализираха за пристигането на композицията за Рийгън/Лабок, форт Никсън/ Уърт и Хюстън/ Гранд Сентрал. Стив почувства течението, предизвикано от въздушната маса, изтласкана от тунела от пристигащата совалка. Тунел, в построяването на който лично беше участвал като млад пионер. Зачуди се как ли е в Аризона. Невидимият му ескорт бъбреше безцелно главно какво могат да правят през краткия престой в Гранд Сентрал. Стив имаше впечатлението, че са четирима, но не беше сигурен. Чу слабо бръмчене от приближаващата совалка.
— Къде ще пътува този… в горещия бокс ли? — попита един глас.
— Не, с нас — отговори друг глас.
Стив за първи път чуваше термина „горещ бокс“. Зачуди се какво ли може да означава това и реши, че трябва да е полицейски жаргон за тясно купе с лоша вентилация.
— У кого е дискът с медицинския доклад от попътната станция? — попита трети глас.
— У мен — отговори вторият глас.
— Добре. Не забравяй да го предадеш. И, Газара… никакви глупости. Записах ти два часа отпуска да разгледаш Плаза и да се върнеш тук с първия обратен курс от Гранд Сентрал. Ясно ли е?
— Тъй вярно, сър! — отговори Газара, вече идентифициран като втория глас.
Стив запомни името.
— Забравихте мемориала, сержант — каза първият глас.
— Майната му на мемориала — отговори третият глас.
— Как ли пък не — каза Газара. — Да стоим на опашка цял ден.
— Въпреки това трябва да отдадем дължимата почит.
Шумът от пристигащата совалка стана по-силен.
Сержантът от военната полиция повиши глас.
— Дилейни, имаш два часа. Ако искаш да ги прекараш в чакане да видиш петнадесетметрово лице, изсечено от бял мрамор, нямам нищо против.
Стив запомни името Дилейни заедно с това на Газара за обяснения в бъдеще.
Совалката, боядисана в червено, бяло и синьо, плавно излезе от тунела и спря приличния си на ракета нос в далечния край на перона. Пътническите и товарните врати се отвориха със съскане на въздух под налягане и веднага започна оживено товарене и разтоварване.
Хванаха Стив от двете страни, но този път нямаше удар с полицейска палка в гърба.
— Насам… — каза Газара. Тонът му беше по-малко груб отпреди. Повървяха малко по перона, след това завиха надясно. — Пази си главата.
Стив се наведе и пристъпи напред. Повърхността под краката му се промени от твърд бетон в еластично гумено покритие — пода на вагоните. Отново го обърнаха и той почувства зад коленете си ръба на седалка.
— Седни. — Газара очевидно беше най-приказливият.
Стив седна. От формата и мекотата на седалката разбра, че е в нормален пътнически вагон. Чу се тракане на вериги. Някой се наведе над него.
Беше Дилейни.
— Заключвам те за седалката. Отпусни се и почивай. Не ни създавай неприятности и ние няма да ти създаваме. Разбрахме ли се?
Стив кимна, после каза:
— Трябва да отида до тоалетната.
— Кристо! — изруга Дилейни. — Виж сега, ще трябва да почакаш малко. Ще се върна като тръгнем.
Стив се опита да не обръща внимание на болката от издутия си мехур. Пикаеше му се от много отдавна, но в края на твърде тягостната среща с щатския началник на военната полиция, когато Барт го попита дали има да каже нещо, това му се беше сторило твърде незначително.
Петнадесет минути след пристигането си совалката потегли от Рузвелт/Санта Фе по следващата отсечка от маршрута — към Рийгън/Лабок, Тексас — станцията, където се подготвяше започването на серийно производство на новия „Скайхок Марк Ту“. Совалката, която развиваше максимална скорост 120 мили в час, вземаше за седем часа — включително престоите — осемстотинте мили до Гранд Сентрал.
Малко след като бяха тръгнали Дилейни отключи веригата, която държеше Стив за седалката, и го отведе по коридора до тоалетната. Отвори вратата и последва Стив вътре.
— Действай… Ще ти сваля качулката.
Стив запримига, докато очите му се приспособят към светлината. Пое дълбоко дъх и погледна с благодарност военния полицай.
Дилейни му кимна разбиращо и каза:
— Почукай на вратата, като свършиш. Заповедта е да си закачулен, докато те предадем в Гранд Сентрал.
— Разбирам. Днес 17-и ли е?