— Да…
— Колко е часът?
— 14:08. Трябва да пристигнем в Гранд Сентрал в 21:00 часа. Давай, оправяй се.
— Благодаря.
Дилейни излезе и затвори вратата.
Стив се подпря на стената и свали ципа на панталона си. Толкова силно се беше стискал, че му трябваха няколко секунди да се отпусне и цяла минута да изпразни пикочния си мехур. Затвори очи и задиша дълбоко.
Откакто беше влязъл в станцията в Пуебло, беше поразен от разликата между въздуха в подземния свят на Федерацията и този в земите на Плейнфолк. Когато беше дошъл в съзнание след падането и беше разбрал, че е пленник, не можеше да диша, без да му се повдига. От миризмата на мютите, на техните колиби и храна му се гадеше. За един месец обаче напълно се аклиматизира и сега филтрираният въздух, подаван по безброй отдушници и решетки из цялата Федерация, определено му изглеждаше застоял; от него беше извлечен целият „аромат“.
Докато си миеше ръцете, Стив се опита да си обясни причината за промяната в отношението на пазачите си. Реши, че Дилейни и Газара, първо, са от следобедната смяна. От друга страна, можеха и да са от първоначалната група и след като временно се бяха разтоварили от агресията си, почиваха преди следващите рундове. Какъвто и да беше отговорът, той нямаше намерение да проверява границите на новоустановената им дружелюбност, така че почука на вратата.
Дилейни влезе и вдигна качулката.
— Благодаря, че ми дадохте възможност да подишам — каза Стив.
— Не разбирам защо си окован в тези железа — измърмори Дилейни. — Човек с твоите връзки… Ако в Лабок има свободен вагон, пак ще я сваля да можеш да погледаш телевизия.
— Страхотно. — Стив наведе глава така, че Дилейни, който беше малко нисичък, да може да му сложи качулката, без да се налага да се качва на тоалетната чиния. „Значи това било“ — помисли си Стив, когато тъмнината го обгърна. Неговите пазачи бяха разбрали, че той и началникът на военната полиция са роднини, и му се докарваха, в случай че бъде оправдан и бъде върнат на служба. „Хитрец си ти, Дилейни. Ще те потърся. Ти можеш да ми помогнеш да намеря онези шестимата, които ме влачиха по площадката…“
Дилейни бе разочарован, когато на Рийгън вагонът не се изпразни. Стив не съжаляваше, че няма да гледа телевизия, и отказа да слуша звуковия съпровод със слушалки, каквито се предоставяха на пътниците.
— Има хора — дипломатично обясни отказа си той. — Не искам да си навлечете неприятности.
Истината беше малко по-различна. И преди да излезе на повърхността и да открие света на Плейнфолк Стив не беше пристрастен към телевизията на Федерацията. Освен професионалния и архивните канали програмите бяха така бедни, както и въздухът, който се подаваше на зомбитата на нива А; по-голямата част бяха песни за синьото небе, изпълнявани от бардове — умопомрачаващи патриотични глупости.
За Стив обратът започна някъде, когато беше на шест или седем години и неспособността да преглъща тази скучна диета нарастваше с възрастта. Роз, която беше две години по-малка от него, му призна, че има подобни проблеми, и споделеното отвращение ги караше да вярват, че са различни — и по-добри. Тази вяра в тяхното различие от останалите стана тяхна тайна и през детството си те бяха неразделни. Когато беше четиринадесетгодишен — възрастта, на която във Федерацията човек се смяташе за възрастен — Стив, който признаваше, че няма други приятели, вече знаеше, че връзката между него и Роз се простира отвъд границите на роднинството, дефинирана в Наръчника.
Когато напусна Рузвелт, за да положи едногодишен труд в бригадата на младите пионери, Стив се преструваше, че раздялата с Роз не го засяга. Беше се научил да прикрива истинските си чувства, но скоро след като започна работа на последната част от пътя на совалката на участъка Финикс-Аризона, беше разтревожен от откритието, че в някои случай той и Роз са заедно, въпреки че са на стотици мили един от друг. Не каза нищо за това на сестра си, но през няколкото дни, които прекара с нея между дипломирането си от Въздушната академия и постъпването в ешелона, Роз беше споделила, че е имала душевен контакт с него по време на първия му самостоятелен полет. Тя беше изпитала същото зашеметяващо усещане, когато той се беше издигнал от площадката и беше видял за първи път повърхността на земята; беше видяла дълбоко в ума си същата прекрасна шир на земя и небе.
Силата на чувствата му към Роз, които той никога ней беше разкрил, нито се решаваше да признае пред себе си, отстъпваше само на тази към Клиъруотър, мютската жена… не, не жена… мютската девойка, е която той… Кристофър! Беше прекалено мъчително да мисли за това. От момента, в който я видя за първи път през нощта, когато трябваше да захапе стрелата, го измъчваха противоречиви чувства, които понякога засенчваха всички други грижи. Откакто на светлината на огъня беше видял съвършеното й лице, беше изпитал непреодолима потребност да е с нея, изгарящо желание да я притежава физически, и по всеки възможен начин; да слее цялото й съществуване със своето.