Стив беше пътувал със специалния подземен влак, който свързваше Белия дом с Гранд Сентрал, но това беше преди десет години. Тогава не беше обърнал внимание на транспортната техника и вече не можеше да си спомни как беше отишъл от станцията Гранд Сентрал до него. Отхвърли този проблем от ума си. Ако Семейството решеше, че трябва да бъде върнат на служба, всичко щеше да се изясни; ако ли не, местонахождението му оставаше без значение. Блестящата му кариера щеше да свърши… този път завинаги… с нос, забит в най-близката шахта.
Толкова с предсказанията на Небесните гласове…
Влезе лекар в бяла манта и ръце в джобовете. Спря пред Стив, стисна устни, огледа го и се обърна към военните полицаи.
— Белезници няма да ни трябват. Свалете ги.
Двамата военни полицаи отключиха белезниците и Стив разтри китките си.
Военният полицай, който беше отключил белезниците, се изправи и взе веригите.
— Какво ще кажете за монитора?
— Инициализиран е — отговори лекарят. — На излизане го вземете от кабинета.
Стив ги гледаше, докато излязоха, след това се обърна към лекаря и застана мирно.
Лекарят махна с ръка.
— Свободно.
— Благодаря. — Стив огледа стаята. — Трудно ми е да си представя, че тази сутрин се събудих в Колорадо… а сега съм в Гранд Сентрал.
— Да… доста си пътувал. Искаш ли да вземеш душ?
— Би било чудесно.
— В Пуебло дадоха ли ти нещо да ядеш?
— Да, сър. Дадоха ми закуска. Чаша джава и бифтек специал.
— И нищо друго?
— Не, сър.
— Ясно — каза лекарят. — Виж сега какво ще направим. Докато си в банята, аз ще изхвърля тези дрехи на на-ко и ще ти набавя сини… след това ще отидем в столовата и ще ти вземем малко топла храна. Как ти звучи?
— Фантастично, сър.
— И остави това „сър“. Тук аз просто изпразвам тестови туби. — Лекарят го плесна по ръката. — Казвам се Чизъм. Джон Чизъм. Ясно?
Стив разтърси подадената му ръка.
— Радвам се да се запозная с вас, Джон.
— Има само едно нещо…
Стив го погледна внимателно.
Чизъм се усмихна, сякаш четеше мислите му.
— Преди да влезеш в трапезарията ще трябва да се разделиш поне с част от тази коса.
— Ще се радвам да го направя — отговори Стив. — Всеки път, когато полицаите ме погледнат, на устата им избива пяна.
— Знам какво искаш да кажеш. Интересно какво кара един човек доброволно да стане чорбар? Може би в Института за живот развъждат специална порода глупаци, а?
„С това отпада едно възможно местоположение“ — помисли Стив. И ако военните полицаи бяха получили заповедта къде да го откарат по пътя, значи тя не беше от Бюрото.
Чизъм отвори едно чекмедже, пълно с различни хирургически инструменти, и извади ножици и електрическа машинка за подстригване. Включи я в един контакт и каза:
— Дай онзи стол и седни.
Стив издърпа металния стол на колела и седна безучастно, а Чизъм започна да реже косата му с ножиците, след това го подстрига с машинката.
— По-различно е от подстригване на нормална коса… — мърмореше той. После махна с дясната си ръка пред носа на Стив. — Де да ми даваха кредитни точки за всеки, когото подстригвам.
Стив не каза нищо, но дълбоко в себе си се възмути, че загуби дългата си коса само заради някаква адски глупава наредба. Напомни си, че трябва да контролира реакциите си. „Отново си вътре, Брикман. Дръж се хладнокръвно и умно…“
Чизъм отстъпи да огледа работата си.
— Е, така вече е добре… — Взе ножиците и отряза няколко щръкнали косъма, след това пак включи машинката и се зае да оформи линията зад дясното ухо на Стив. — Знаеш ли, аз познавам сестра ти… Роз — промърмори той. Гласът му едва се чуваше от бръмченето на електрическата машинка. — Искаш ли дай кажа, че си добре?
В главата на Стив прозвуча сигнал за тревога. Какво свързваше този човек със сестра му?
— Няма ли да е опасно?
Чизъм се засмя, остави машинката, свали кърпата от врата на Стив и го подкани да стане.
— Добре дошъл сред човешката раса.
Очите на Стив внезапно се наляха със сълзи. Той се надигна от стола, разтри енергично лицето си с ръце в усилие да скрие емоциите си и мълчаливо се сгълча: „Стегни се, Брикман! Не трябва да се оставиш тези хора да те хванат. Особено тия, дето се правят на добрички. Те са най-опасни.“
По време на храненето в столовата Чизъм не направи никакъв опит да разпита Стив за времето, през което е бил пленник. Разговорът беше главно за живота на Стив в Рузвелт, за последните три години в Академията и за службата му на ешелона. Чизъм беше дружелюбен, задаваше интелигентни въпроси, но не беше прекалено любопитен. Към края Стив си даде сметка, че Чизъм всъщност не е разкрил нищо за собственото си минало.