Когато се нахраниха и отместиха чиниите настрана, Стив зададе въпросите, които беше намислил да зададе, след като бъде подстриган. Въпроси, които знаеше, че Чизъм очаква да зададе.
— Къде съм?
Чизъм се замисли над въпроса.
— Мисля, че на този етап е по-добре да не знаеш. По-добре и за двама ни.
— Каква е връзката между теб и Роз?
Чизъм вдигна рамене.
— Просто сме добри приятели.
Стив почака, но Чизъм не продължи.
— Работата е там, че никой не трябва да знае за моето завръщане.
— Няма проблем. Тя може да пази тайна. — Очите на Чизъм не трепнаха.
— Може би, но… — Стив поклати глава — Рискът е твърде голям. Ако някой научи, нещата могат много да се объркат… и за двама ви.
Чизъм вдигна рамене.
— Ще поема този риск, стига да искаш.
— Джон, знаеш как стоят нещата. Завръщането ми е тайна. Защо да рискуваш? Не ми дължиш нищо.
Чизъм го погледна.
— Това е вярно. Не ти дължа нищо… и това включва едно обяснение. Нали?
— Би трябвало. Във всеки случай благодаря.
Чизъм стана от масата.
— Тя е добро дете. Ще стане чудесен доктор.
— Ако изобщо стане.
Чизъм кимна категорично.
— Ще стане. — После отведе Стив в болнична стая с четири легла, пожела му лека нощ и му каза, че ще го вземе сутринта.
Стаята беше една от шестте зад прозрачни прегради на едната страна на коридора, където на една осветена маса седяха двама санитари в бели дрехи. Останалите светлини бяха намалени, само колкото да се вижда. Стив легна на единственото приготвено за спане легло и заспа дълбоко.
През следващите два дни Стив беше подложен на пълен медицински преглед, включващ всички части на тялото му — както вътрешни, така и външни. Сканираха цялото му тяло, кожата, костния мозък, кръвта, взеха проби от слюнка и урина и дори трябваше да извърши неприятната задача да сложи с лъжица от фекалиите си в един буркан. Умствените и физическите му рефлекси бяха тествани с широка гама прибори, като се почне от електронни дисплеи и се стигне до гумено чукче, електроди, залепени за ребрата му, и проверка на сърцето и ума му през новоподстригания му череп.
Стив предположи, че го проверяват за радиационни увреждания, но също както в Пуебло, никой от медицинския персонал не му обясни целта на изследванията нито му съобщи резултатите. Тялото му беше манипулирано и прегледано така, както се разглежда черна кутия, пълна с транзистори. Чизъм, който се появяваше от време на време, беше единственият му контакт с реалността.
В края на втория ден, когато беше сам с Чизъм, Стив го попита дали знае какви са резултатите.
Чизъм отиде до вратата да провери дали някой не идва, после пусна водата в мивката и направи знак на Стив да отиде по-близко до него.
— Не съм видял нищо официално, но се говори, че си чист. — Лицето му цъфна в широка усмивка. — Не изгледаш изненадан.
Стив се намръщи.
— Не съм изненадан, защото никога през живота си не съм се чувствал по-добре. Но… да не искате да кажете, че не са ми открили абсолютно нищо?
— Точно това искам да кажа — отговори Чизъм.
Стив го погледна.
— Но… и двамата знаем, че е невъзможно човек да прекара толкова дълго, без да…
Чизъм не го остави да завърши.
— Да. Може би затова те държат в тайна. Ще ти кажа нещо друго, момче… — Той отново погледна към вратата, доближи лицето си до Стив и прошепна едва чуто: — Ти не си първият.
Новината беше толкова изненадваща, че за момент Стив онемя. По някаква необяснима причина това имаше дълбок, тревожен ефект. Краката му се разтрепериха — сякаш земята под него се рушеше. В ушите си чу същия тътен, който беше чул, когато Роз му беше казала за техния умствен контакт по време на първия му полет над земята. Той се олюля и неволно посегна към ръката на Чизъм.
Чизъм се отдръпна.
Стив си възвърна гласа, но въпросите му прозвучаха безнадеждно объркани.
— Какво означава, че не съм… кои са те… как може…
— Млъкни! Седни! — изсъска Чизъм. — Някой идва! Забрави какво съм ти казал! — Той рязко се обърна и тръгна към другия край на стаята. Вратата се отвори и лекарят, който преглеждаше Стив вече два дни, влезе и дойде при него. Стив, облечен в бял болничен халат, седеше с ръце в скута.
Лекарят сложи ръка на рамото на Стив.
— Лошо ли ти е? Май трепериш.
— Просто ми е студено — каза болнаво Стив, после се изправи и се опита да застане мирно. Бученето в ушите му започна да заглъхва.