Стив беше видял доказателство за магическите сили на мютите поне при два случая, може би дори повече. Би могъл да разкаже за това на тъмнокосата председателка в стола с висока облегалка, ако тя беше готова да слуша. Точно както би могъл да разкаже за възхитителния странен характер на Мистър Сноу, почти свръхчовешката интелигентност на Кадилак и безупречната красота на Клиъруотър. Да не говорим за дълбочината и силата на ума й.
Тези трима души не само бяха хора, те притежаваха допълнителни качества, които тъмнокосата председателка и съветът не бяха способни да оценят — едно усещане за света и тайнствените сили, които действаха в него, за великата съдба на Плейнфолк под лидерството на загадъчния Талисман, Тройнонадарения, който още не беше изявил своето съществувание. Това бяха неща, които самият Стив току-що беше започнал — с голяма трудност и значително нежелание — да възприема и да се опитва да разбере. Беше трудно, защото „осведомеността“, като концепция, не влизаше в речника на Федерацията — във всеки случай не на ниво, до което Стив имаше достъп. Тя беше избуяла напълно оформена в ума му, докато беше в плен, и го беше смутила и объркала. Чувстваше се като разкъсан на две.
Мютите ценяха някои налудничави идеи и живееха по правила, които също смятаха за ненарушими, но поне бяха готови да изслушват нови идеи. От друга страна, повечето трекери — както беше показал и съветът от оценители — страдаха от ограниченост. Може би това идваше от живота им под земята. Но защо трябваше да е така? Всеки във Федерацията, включително Стив, беше възпитан да вярва, че Първото семейство е източник на цялата мъдрост, на цялото познание. Те знаеха всичко. Как можеха тогава да отричат столетия наред онова, което Стив беше открил, че е вярно, за някакви си пет месеца? Какво се надяваха да спечелят, като си завират главите в пясъка?
Чизъм влезе в болничното отделение малко след седем часа.
Стив стана от леглото и каза:
— Здрасти. Свободен ли си?
— Да — каза Чизъм. — Какво стана?
Стив му разказа.
Чизъм слушаше навъсено, после пое дъх.
— Май са се отнесли доста грубо с теб, приятелю. — Потупа Стив по рамото, после седна на един въртящ се стол. Освен леглата и една малка маса това беше единственото място за сядане. Чизъм пъхна ръце в джобовете си и се отпусна в стола широко разкрачен. — Да… Единственият начин да преживееш такива неща е да вярваш, че всичко е за твое добро. Трябва да се опиташ да извлечеш някаква поука от това.
— Джон… направи ми една услуга — каза Стив. — Остави агитацията на Генералния президент. Става ли?
— Просто се опитвам да ти помогна.
— Нямам нужда от помощ. — Гневът беше изчезнал от гласа на Стив. — Във всеки случай не можеш да направиш нищо, никой не може да направи нищо. Този път загазих истински.
Чизъм се усмихна.
— Е, чак пък толкова! Добре, заплел си се в някакви подробности, но си жив и здрав, нали?
— Да — съгласи се горчиво Стив. — И ме пращат там, откъдето единственият начин да изляза, е с краката напред.
Чизъм стана и извади ръце от джобовете си.
— Какво искаш да направя? Да ти намеря рамо, на което да поплачеш?
— Не. — Стив успя да се усмихне. — Оценявам, че дойде. Трябваше да очаквам нещо такова. По пътя насам видях щатския началник на полицията на Ню Мексико…
— О!
— Да, Барт Брадли. Той ми е роднина. Каза, че официално аз съм мъртъв… Свален над Уайоминг… и трябва да остана мъртъв. Не бях разбрал, че са планирали да ме погребат.
— Мютите не вземат пленници… нали?
— Точно неговите думи.
Чизъм кимна.
— Ами… прав е бил. Ако се разчуе за приятната почивка, която си изкарал там, може би пионерите няма толкова да се стараят. Много скоро ще има хора, които ще се сприятелят с полуидиотите горе и дявол знае какво друго. И никой няма да знае какво е правилно и какво погрешно. Това ли искаш? Целият свят да се разпадне?