— Трябва да се пазиш от този човек, Роз. Той е луд. Това, което правим, също е лудост.
— Не ми пука — каза Роз. Ръцете й обгърнаха врата му.
— Чизъм каза ли ти къде ме изпращат?
Роз сложи ръка на устните му.
— Не говори за това. Не искам да мисля за него. Във всеки случай не и тази вечер.
— Права си. Аз също не искам да мисля за това.
— Чизъм каза, че си добре. Иначе, искам да кажа. Никакво намаляване на кръвните ти телца, никакво увреждане на тъкан или кости, нищо. Можеш да си представиш реакцията ми. Онемях. Но после той ми обясни, че според него причината да не си изтеглил трик се дължала на някакво ново лекарство, разработвано от Първото семейство.
— Ти повярва ли му?
Роз се намръщи.
— Питаш ме дали мисля, че лъже, или дали е възможно медицински?
— И двете. В този човек има нещо, което ме безпокои.
— Да — каза Роз. — Той е мило, сърдечно човешко същество… и това е нещо, с което ти все още не можеш да свикнеш. Медицински? Да, бих казала, че е възможно. И ти си доказателството. Не е ли очарователно Първото семейство?
— Да — съгласи се Стив. — А аз съм щастливец.
— Бъди сериозен. — Сега заговори докторът, не сестра му. — Можеш ли да си представиш какво може да означава това за всички?
— Мога, но няма да се радвам прекалено, докато не го съобщят официално. — Той свали ръце, потупа я по бедрата, след това я отведе на дългата мебел за сядане. — Да седнем. Откакто съм тук, умирам от желание да ги опитам. — Опипа тапицерията с ръка, после се изтегна, наслаждавайки се на меката й нежност. — Страхотно… как му казват на това?
— Канапе.
— А тази покривка на пода?
— Килим. — Роз седна до Стив и хвана ръката му.
— Има ли такива неща във вътрешния щат У?
— Да… в кабинета на декана.
— Фантастично… — Стив посочи с ръка. — Цялото това пространство за един човек! Знаеше ли, че има пионери, които живеят така?
— Не, докато не се запознах с Чизъм.
— Поразително… И този човек е само компютърен специалист. Помисли си какво може да е при вуйчо Барт в Ню Мексико. Трябва да е огромно! Знаеш ли, че това жилище има дори собствена кухня?!
— Да. — Роз сложи ръката му на рамото си и се притисна до него. — Била съм тук.
— С кого?
— С момчета. Съученици от вътрешния щат. Приятели на Чизъм. — Тя наведе лицето на Стив към своето така, че бузата му опря до челото й.
— Той сигурно е доста известен тук — промърмори Стив.
— Хайде да не говорим за него нито за някой друг. Нека говорим за теб. За нас.
— Какво искаш да знаеш?
— Всичко. Какво ти се е случило. Какво си видял, какво си срещнал, какво си чувствал.
Стив се засмя.
— Какво знаеш?
Роз го целуна по бузата.
— Много. Нека ти помогна. Знаех, че идваш. Свързах се с теб на совалката. Знаеше ли това?
— Да — прошепна Стив. — Чух гласа ти в ума си. Ти каза: „те, те следяха“. Какво искаше да кажеш? Кои са тези „те“?
— Не съм сигурна. Това е нещо, което чувствам от пленяването ти. — Роз се поколеба. — Знаех, че беше паднал. Почувствах ужасна болка в дясната си ръка и тук… — Роз се изправи и докосна дясната страна на главата си — точно мястото, където изстреляната от Кадилак стрела беше приковала ръката на Стив към шлема. — Бях на упражнения, работех с микроскоп, когато… съвсем неочаквано… дясната ми ръка отлетя нагоре. Изпитах страхотна болка, олюлях се… и припаднах.
— Точно така стана с мен — прошепна Стив. — Стрелата мина през ръката ми точно тук… — Той хвана десния си бицепс. — Какво стана тогава?
Роз хвана ръцете му.
— Когато дойдох на себе си, Киркориан… главният патолог във вътрешния щат… ме преглеждаше. Сигурно ми бяха сложили някаква инжекция. Не можех да се движа и ми беше трудно да говоря. Всичко беше… като в мъгла. Не можех да разбера какво става, но бях почти сигурна, че Кирк заби нещо в ръката ми… сонда, предполагам. Продължи да ме пита дали боли. Не болеше, но отначало не можех да разбера какво казва, а след това устата ми отказа да работи. Беше като… ти знаеш… когато зъболекарят инжектира в челюстта ти новокаин.
— Може би съм бил в шок. Паднах тежко на земята. Бях пострадал доста лошо.
— Обзалагам се… — Роз стисна ръцете му. — Във всеки случай цял ден ме държаха в болница. Когато действието на онова, което ми бяха дали, премина, погледнах ръката си, но не се виждаше нищо. Никаква следа… нито на главата. — Тя се усмихна. — Странно, нали?
— Много… — Стив се замисли.
— Ти не си единственият, който мисли така. Няколко души от Черната кула… сред тях и една жена… ме посетиха и ми задаваха много въпроси, но… — тя вторачи очи в очите на Стив — не можах да им кажа нищо. — Роз погали белега на лявата му буза. — И това почувствах. Било е късно през нощта, нали?