— Да.
Роз кимна.
— Бях обкръжена от огромни извисяващи се пламъци, биеха барабани, шумът беше страхотен. Събудих се с уста, пълна с кръв. Лицето ми гореше. Чувствах се, сякаш имам нетърпим зъбобол, само че болката беше в бузите, не във венците. Мускулите на челюстите ми бяха стегнати и трепереха.
— Така е. Трябваше да захапя стрелата и да я счупя.
— Измих си устата и бързо се погледнах в огледалото. От двете страни на лицето ми течеше кръв.
— Видя ли те някой?
— Не, за щастие всички спяха. Половин час по-късно кървенето спря.
— Какво стана с лицето ти?
— Искаш да кажеш на сутринта? Нищо. И двете ми бузи бяха чисти. Сякаш не е било. — Тя се усмихна. — Само в ума ми, предполагам. Но по цялата ми възглавница имаше кръв. Казах на съквартирантките си, че ми е текла кръв от носа.
Стив кимна.
— И мислиш, че оттогава някой от Черната кула те следи.
— Да. Не искам да кажа, че някой върви подире ми ден и нощ. Имам предвид, че са ме взели на мушка. Високите жици не обичат някой да е… различен.
Стив се усмихна и погали Роз по главата.
— Ако знаеха всъщност колко сме различни, щеше да им хареса още по-малко.
— Да… — Роз хвана ръката на Стив, както беше на врата й, и я целуна. — Известно време мислех, че ще ме изхвърлят от курса. Всъщност бях като дух за класа. Кирк… Киркориан… още не го е преодолял. Разбирам го от начина, по който ме гледа.
— Ти, хм… каза ли на някого, че съм жив?
— Имаш предвид Ани… или Чизъм?
Стив вдигна рамене.
— Той каза, че е слушал много за мен.
— Вярно е — каза Роз. — Твоята малка сестра много се гордее с теб. Но никога не съм му говорила за нас. Само ние с теб знаем за нас. — Тя закачливо го ухапа по китката. Очите им се срещнаха. — Спомняш ли си как беше?
— Да, понякога. Друг път се опитвам да забравя.
— Няма да ти позволя.
— Роз, казах ти… след дипломирането… хората се променят. Дори ти не си същата, каквато те оставих.
Роз вдигна рамене.
— В някои отношения може би. Но дълбоко в себе си не съм се променила. Ние винаги ще сме част един от друг. Ние си принадлежим. Знам го от момента, когато Ани ме донесе от Института за живот.
Стив се засмя.
— О, стига… Та ти не можеше дори да виждаш… кривогледо дребно човече!
— Ами ти? На две и половина вече беше малък надут посерко, който марширува с вирнат нос…
— Как го помниш?
— Всичко помня! — възкликна Роз. — И най-много помня как тичаше и викаше „брр-брр-брр“ с един малък глупав модел на самолет…
— Това беше по-приятно, отколкото да играя с теб, червей!
— Мразех го! — възкликна Роз и замахна да удари Стив по рамото. Той спря юмрука й и я стисна за китката. Търколиха се на канапето и почнаха да се боричкат. Роз беше силна, с бързи рефлекси, но не можеше да се сравнява със Стив. Паднаха на пода, Стив върху нея. Роз безуспешно се опита да се бори. Стив почувства сърцето й да бие до гърдите му и натисна нос до нейния.
— Бях луд по онова самолетче. Татко Джак ми го даде. Беше модел на „Скайхок“.
— Знам — каза Роз. — Ани ми каза. Затова го мразех! Защото знаех какво му беше направило летенето с истински скайхок. — Тя измъкна китката си от отпуснатата му хватка и плъзна ръка около врата му. — Защото знаех, че същият проклет самолет ще те откъсне от мен.
— Да — промърмори Стив. — Знаеш ли, преди няколко месеца мислех, че знам всичко, но сега… — Той поклати глава и въздъхна. — Имам чувството, че започвам отначало. — Стив се обърна по гръб.
Увиснала на врата му, Роз се оказа върху него. Целуна върха на носа му.
— Изглежда, си научил нещо там. Всичко е толкова различно…
— Да… — Стив се усмихна. — Ако изобщо съм научил нещо, то е, че е ужасно да си отделен от онези хора, които… — Той млъкна. В ума му се появи серия образи на Клиъруотър; лицето й над огнения кръг; застанала гола пред колибата в гората, протягаща гъвкавото си меко тяло; тайният поглед, който му хвърляше, когато минаваше, придружена от племенните си сестри; тялото й до неговото в тъмнината през единствената нощ заедно, топло и трептящо, извито на дъга под него; сладкият й шепот в ухото му; думи, които никога не беше чувал, но които караха сърцето му да бие по-бързо.
— „Онези хора, които“… какво? — попита Роз.
— Онези хора, които обичаш — повтори Стив, — в които си влюбен. Чувала ли си някога думата „любов“?
— Да, чувала съм я.
— Къде?
— В песни. На онези ленти, които ти не искаш да слушаш. Какво мислиш, че означава?
— Не съм сигурен — каза Стив. — Един стар мют ми каза, че била дума, която някога сме използвали и ние. Отрекох. По-късно той ми обясни какво означава. Любов е дума, изразяваща чувства, които изпитваш към някого. Тя е много повече от приятелството с един човек. Това е да искаш да, хм… да бъдеш с някого през цялото време. Но любовта е повече от това. Тя е по-силна. Тя е като… — Стив затърси подходящо описание — като да искаш да си част от него. Когато имаш такива чувства към някого, не можеш да мислиш за нищо друго. Нищо друго няма значение. И когато той е близко до теб, това… спира дъха ти. Чувстваш, че се задушаваш. Не в лошия смисъл, а защото си адски щастлив — Стив прекара ръце по раменете на Роз и надолу по гърба й. — Изпитвала ли си някога такова чувство?