Край градината безшумно се плъзна елегантен, осветен отвътре автомобил. Някаква дама бързо мина по пясъчната пътека, спря на тротоара, за да начерви устните си, и изчезна. Далеч забумтя военна музика, отдалечи се, заглъхна. Каква неизразима нежност изпълваше тая майска вечер! А оттатък — там се давеха в кал, в немотия, и злодеяния… Това бе то, животът. А тая сутрин той искаше да пее от радост и възторг от живота! Как можеш да се радваш, когато там вият обезчовечени деца?…
Той погледна своите бледни, чисти ръце. И веднага пред очите му се мярна пръстеножълтият тил с оредели коси на покойника, двата пробити цървула, които стърчаха напред, лъскавите мокри вътрешности. Ето това пък беше човекът! Човекът — той самият или онзи там минувач, или другият след него… всеки, всеки!… Тая тънка, лъжлива обвивка, под която се крият куп вонещи нечистотии, това беше човекът! А светът нехаеше, светът въпреки всичко си оставаше същият. Хората имаха радостите, измамите си, тичаха, работеха, любеха… Любеха! При тая мисъл нещо смътно промърда в съзнанието на момъка. Какво имаше още?… Какво беше то?… Ах, да, срещата… Той имаше тая вечер среща. Тя го очакваше сега навярно и вече се сърди или безпокои. Из някаква безкрайна далечина изплува лицето на момичето — мургаво, дяволито, с лек тъмен мъх на горната устна. После ръката — гола до рамото, пълничка ръка, която толкова пъти беше целувал. Внезапен прилив на безпределна погнуса и злоба кипна вътре в него, заля го цял и го понесе. Той затвори очи, процеди през зъби: „Подкожната тлъстина нормална“… — и скочи. Накъде?… Улиците шумяха от хора, светлини, трамваи. Но сега всичко беше чуждо, безсмислено и безвкусно, като че той идеше от някакъв друг свят.
1935