Агата Кристи
Произшествие в „Сан Суси“
Глава 1
I
Томи Бирсфърд свали балтона си в антрето на апартамента. Окачи го грижливо, без да бърза. Шапката му зае внимателно съседната кука на закачалката.
Изправи рамене, изобрази на лицето си решителна усмивка и влезе във всекидневната, където жена му седеше и плетеше ушанка от сивокафява вълнена прежда.
Беше пролетта на 1940 година.
Мисис Бирсфърд го погледна крадешком, — а после отново се залови да плете с бясна скорост. След минута-две запита:
— Какви са новините във вечерния вестник?
Томи отговори:
— „Светкавичната война“ започва, ура, ура! Във Франция, изглежда, върви зле.
Тапънс рече:
— Мрачен е светът сега.
Настъпи пауза, след която Томи каза:
— Но защо не ме разпитваш? Не е нужно да бъдеш чак толкова тактична.
— Знам — призна Тапънс. — В преднамерената тактичност има нещо, което много дразни. И още повече дразни, когато разпитвам аз. А и изобщо не е нужно да разпитвам. То е изписано на лицето ти.
— Не предполагах, че изглеждам толкова умърлушен.
— Така си мислиш, мили — каза Тапънс. — Но на лицето ти имаше такава кисела усмивка, че сърцето ми се късаше, като те гледах.
Томи каза ухилен:
— Наистина ли видът ми беше толкова лош?
— И дори още по-лош! Е, хайде, изплюй камъчето. Не става ли работата?
— Не става. Никъде не ме искат. Нали ти казвах, Тапънс, много тягостно е, когато карат човек на четиридесет и шест години да се чувства изкуфял дядо. Армията, флотата, въздушните сили, Форин офис1, всички говорят все едно и също — че съм много стар. Може да им потрябвам по-късно.
— Е — подхвана Тапънс, — и с мен е същото. Не желаят жени на моята възраст за медицински сестри — не, благодарим ви. Предпочитат да вземат някоя завеяна хлапачка, която никога не е виждала рана, нито е стерилизирала превръзка, вместо да вземат мен, дето съм работила три години, от 1915 до 1918, на най-различни длъжности: като медицинска сестра в хирургическото отделение и операционната зала, като шофьор на интендантски камион, а по-късно — на колата на един генерал. Какво ли не. И всичко — мога да заявя уверено—с очевиден успех. А сега съм жалка, нахална, досадна жена на средна възраст, която не иска да си седи спокойно вкъщи и да си плете, както й подобава.
Томи произнесе мрачно:
— Тази война е отвратителна.
— Не стига дето има война — каза Тапънс, — но на всичко отгоре и не ни дават възможност да вършим нещо полезно.
Томи вметна утешително:
— Е, нали поне Дебъра получи работа. Майката на Дебъра рече:
— Ех, добре си е тя. И не се съмнявам, че се справя със службата си. Ала си мисля, Томя, че все още не отстъпвам на Дебъра.
Томи се усмихна.
— Но тя сигурно не мисли така.
— С дъщерите понякога не може да се излезе наглава — забеляза Тапънс. — Особено когато се държат толкова мило.
Томи промърмори:
— Още по-нетърпим е младият Дерик, като почне понякога да проявява снизхождение към мен. Гледа ме така, сякаш казва: „Горкият стар татко.“
— С една дума — обобщи Тапънс, — нашите деца, макар и толкова очарователни, просто ни вбесяват.
Но, споменавайки за близнаците Дерик и Дебъра, погледът й беше много нежен.
— Струва ми се — произнесе Томи замислено, — винаги е мъчително, когато разбереш, че старееш и вече за нищо не те бива.
Тапънс изсумтя някак сърдито, отметна назад глава с лъскава тъмна коса, грабна кълбото сивокафява прежда в скута си и го запокити.
— За нищо ли не ни бива? Или просто всички се мъчат да ни внушал това? Понякога се чувствам така, като че ли никаква полза не е имало от нас досега.
— Възможна е да е така — каза Томи.
— Може би. Но поне едно време чувствахме, че вършим нещо важно. А сега започвам да чувствам, че всичко това изобщо не се е случвало в действителност. А дали се е случвало, Том? Вярно ли е, че веднъж германски агенти те удариха по главата и те отвлякоха? Вярно ли е, че веднъж проследихме един опасен престъпник — и го пипнахме! Вярна ли е, че спасихме едно момиче и сложихме ръка на важни тайни документи и фактически цялата страна ни изказа благодарност? На нас! На теб и на мен! Презрените, непотребните мистър и мисис Бирсфърд.
— Хайде, хайде, стига, мила. Няма полза от това.
— И все пак — Тапънс преглътна — една сълза, — аз съм разочарована от вашия, мистър Картър.
— Той ни писа много любезно писмо.
— Само че нищо не е направил… дори не ни дава надежда.
— Е, сега и той, е извън строя. Като нас. Много е стар. Живее в Шотландия и се занимава с риболов.
Тапънс произнесе замечтано: