— О, да, така е. Снощи, струва ми се, ви чух да казвате, че сте имали син във флотата?
— Да, най-големият ми син. Такъв прекрасен младеж е… макар че според мен не е редно да го хвали майка му. Освен това имам син във въздушните сили, а Сирил, най-малкият, е във Франция.
— О, боже мой, боже мой, какви ли страшни тревоги си имате!
Тапънс помисли:
„Ох, Дерик, милият ми Дерик… В ада и в неразборията… а аз тук се превземам… разигравам чувства, които действително изпитвам…“
Тя каза с най-благонравен глас:
— Всички трябва да бъдем храбри, нали? Да се надяваме, че всичко ще свърши скоро. Неотдавна от много меродавен източник ми казаха, че германците не можели да издържат повече от два месеца.
Мис Минтън кимна толкова енергично, че всичките й мънистени верижки се разклатиха и зазвънтяха.
— Да, така е, и съм убедена (тя сниши тайнствено глас), че Хитлер страда от някаква болест… абсолютно смъртоносна… и най-късно до август ще полудее.
Тапънс отговори разпалено:
— Тази „светкавична война“ е последният напън на германците. Мисля, че недоимъкът в Германия е нещо страшно. Работниците във фабриките са много недоволни. Всичко ще рухне.
— Какво? Какво говорите?
Мистър и мисис Кейли бяха излезли на терасата. Мистър Кейли подхвърли въпросите си нервно. Той се настани на един стол, а неговата жена уви коленете му о одеяла. Той повтори нервно:
— Какво казвате?
— Казваме — отвърна мис Минтън, — че всичко ще свърши най-късно до есента.
— Глупости! — тросна се мистър Кейли. — Тази война ще се проточи най-малко шест години.
— О, мистър Кейли! — възрази Тапънс. — Наистина ли мислите така?
Мистър Кейли се озърна подозрително.
— Интересно — промърмори той. — Дали няма течение? По-добре да преместя стола си в ъгъла.
Мистър Кейли се настани както трябва. Неговата съпруга — жена с угрижено лице, която като че ли нямаше друга цел в живота, освен да се грижи за мистър Кейли — манипулираше с възглавнички и одеяла, като от време на време запитваше: „А как е сега, Алфред? Мислиш ли, че е добре? Дали не трябва да си сложиш тъмните очила? Тази сутрин блести много.“
Мистър Кейли отвърна раздразнено:
— Не, не. Не се безпокой, Елизабет. Донесе ли шала ми? Не, не, коприненото ми шалче. Е, добре, няма значение. Мисля, че и с този ще бъда добре… най-после. Но не искам гърлото ми да се прегрява, а пък вълната… при това слънце… хм, все пак по-добре е да донесеш другия. — Той отново насочи вниманието си към въпроси от общ интерес. — Да, давам им шест години.
Изслуша със задоволство възраженията на двете жени.
— Вие, уважаеми дами, както се казва, просто вземате желанията си за действителност. Аз познавам Германия. Мога да заявя, че познавам Германия изключително добре. В течение на работата си, преди да се пенсионирам, непрекъснато сновях между Англия и Германия. Берлин, Хамбург, Мюнхен — познавам ги всички. Мога да ви уверя, че Германия е способна да издържи почти до безкрайност…
Мистър Кейли се впусна във вдъхновено словоизлияние, като гласът му ту се повишаваше, ту се снишаваше с приятно тъжна модулация, и се спря само за да поеме коприненото шалче, донесено от жена му, и да го увие около врата си.
Мисис Спрот изведе Бети с малко вълнено кученце, на което липсваше едното ухо, и вълнено палтенце за него.
— Ето, Бети — каза тя. — Облечи Бонзо за разходка, докато маминка се приготви за излизане.
Гласът на мистър Кейли продължаваше да звучи напевно и монотонно, изброявайки не твърде успокоителни статистически данни и цифри. Монологът му бе изпъстрен с веселото чуруликане на Бети, която разговаряше оживено с Бонзо на свой език.
— Тръкл-тръкли-пах бат — каза Бети. После, когато наблизо кацна някаква птица, протегна към нея нежни ръчици и загука. Когато птицата хвръкна, Бети огледа насъбралите се и произнесе ясно:
— Пили-пили — и заклати главица с огромно задоволство.
— Това дете се учи много бързо да говори — забеляза мис Минтън. — Кажи „Та-та“, Бети. „Та-та“.
Бети я изгледа и отвърна:
— Глък!
После напъха едното краче на Бонзо в ръкава на вълненото му палтенце, прещъпука до един стол, вдигна възглавничката и скри Бонзо зад нея. Кикотейки се весело, тя изрече със страшна мъка:
— Клий! Бау-бау. Клий!
Мис Минтън, влизайки в ролята на преводачка, обясни с майчинска гордост:
— Много обича да играе на криеница. Все крие разни неща. — И викна с пресилено учудване:
— Къде е Бонзо? Къде е Бонзо? Къде може да е отишъл Бонзо?
Бети се тръшна на земята и се запревива от смях.
Мистър Кейли, като видя, че никой не обръща внимание на обяснението му с какво Германия заменя суровините, направи кисела физиономия и се изкашля недоволно.