Мисис Спрот излезе с шапка на глава и вдигна Бети от земята.
Вниманието отново се насочи към мистър Кейли.
— Та какво казвахте, мистър Кейли? — запита Тапънс.
Но мистър Кейли, обиден, отвърна студено:
— Тая жена все изтърсва тук детето си и иска хората да й го гледат. Все пак, мила, мисля, че не е зле да си сложа вълненото шалче. Слънцето се скрива.
— О, мистър Кейли, много ви моля, продължете разказа си. Толкова е интересен! — възкликна мис Минтън.
Омекнал, мистър Кейли отново се зае важно с лекцията си, след като уви вълненото шалче по-добре около жилестата си шия.
— Както казах, Германия толкова е усъвършенствала системата си за…
Тапънс се обърна към мисис Кейли и попита:
— А вие, мисис Кейли, какво мислите за войната? Мисис Кейли подскочи.
— А, какво мисля аз ли? Какво… какво имате предвид?
— Смятате ли, че ще продължи най-малко шест години?
Мисис Кейли отговори неуверено:
— Ох, дано не трае толкова. Не е ли много дълго, това време?
— Да. Дълго е. Какво мислите все пак?
Този въпрос като че ли обърка мисис Кейли. Тя отговори:
— Ами… не знам. Нищичко не зная. Алфред казва, че ще се проточи толкова.
— А вие на същото мнение ли сте?
— О, не знам. Трудно е да се каже.
Тапънс почувства внезапно раздразнение. Чуруликащата мис Минтън, тираничният мистър Кейли, слабоумната мисис Кейли — нима тези хора бяха наистина типични нейни сънародници? По-добра ли беше мисис Спрот с малко тъпото си лице и изпъкнали очи като цариградско грозде? Какво може да открие тук тя, Тапънс? Сигурно никой от тия хора…
Мисълта й секна. Усети някаква сянка. Някой стоеше зад нея, между нея и слънцето. Обърна глава.
На терасата стоеше мисис Переня, вперила очи в групата. И в тези очи имаше нещо… може би насмешка? Нещо като смразяващо презрение. Тапънс помисли:
„Трябва да науча нещо повече за мисис Переня.“
II
Томи установяваше с майор Блечли най-сърдечни отношения.
— Донесохте ли си щеки за голф, Медоуз?
Томи се призна за виновен.
— Ха! Мога да ви кажа, че имам много силно зрение. Чудесно! Трябва да се поразкършим с вас. Играли ли сте на тукашното игрище?
Томи отговори отрицателно.
— Не е лошо… никак не е лошо. Може би е маломерно, ала има прекрасен изглед към морето и тъй нататък. И никога няма много хора. Вижте какво, бихте ли излезли с мен тази сутрин? Можем да поиграем.
— Много ви благодаря. С удоволствие.
— Откровено казано зарадвах се на пристигането ви — заяви Блечли, когато закрачиха бавно по нанагорнището. — Прекалено много жени има тук; Просто ти действат на нервите. Добре, че намерих друг мъж да ме подкрепя. Изключете Кейли от сметката… тоя човек е нещо като подвижна аптека. Говори само за здравето си, какво лечение опитвал и какви лекарства вземал. Ако изхвърли всичките си кутийки с хапове и излиза всеки ден да походи десетина мили, коренно ще се промени. Единственият друг мъж тук е фон Дайним, но, право да ви кажа, Медоуз, той малко ме безпокои.
— Така ли? — учуди се Томи.
— Така е. Повярвайте ми, тази работа с бежанците е опасна. Ако питаха мен, щях до един да ги интернирам. Безопасността преди всичко.
— Струва ми се малко драстично.
— Ни най-малко. Войната си е война. И освен това имам известни подозрения към младия мистър Карл, Първо, той явно не е евреин. И второ, дошъл е тук само един месец — забележете! — само един месец преди избухването на войната. Това е малко подозрително.
Томи каза подканящо:
— Значи смятате…
— Че шпионира… Да, именно това му е заниманието!
— Но тук няма важни военни или флотски обекти…
— Ех, приятелю, там е хитростта! Ако беше някъде около Плимът или Портсмът, щеше да бъде под наблюдение. А на такова заспало място като това никой пет пари не дава. Но все пак е разположено на брега, нали? Истината е, че правителството гледа много леко на тия неприятели чужденци. Всеки, който пожелае, може да дойде тук, да прави печална физиономия и да разправя, че братята му били в концентрационни лагери. Вижте тоя младеж — във всяка негова чертица се чете арогантност. Той е нацист… точно такъв е — нацист.
— Всъщност в нашата страна имаме нужда от един-двама шамани — подхвърли Томи шеговито.
— За какво са ни?
— За да надушват шпионите — обясни Томи сериозно.
— Ха, чудесно… чудесно. Да ги надушват, а? Да, разбира се.
Не можаха да продължат разговора си, защото стигнаха до клубната постройка.
Записаха Томи като временен член, майор Блечли го представи на секретаря, възстар невзрачен човек. Томи плати надлежно членския си внос и застана е майора на игрището.