— Важно обстоятелство — отбеляза Грант лаконично.
— Освен това имаме фон Дайним.
— Да. Излишно е да ви казвам, Медоуз, че фон Дайним най-много ме интересува.
— Мислите ли, че той е Н? Грант поклати глава.
— Не, не мисля. Според мен H не може да си позволи да бъде германец.
— Дори бежанец от нацистко преследване ли?
— Дори такъв. Те знаят, че следим чужденците от неприятелски страни, намиращи се у нас. Нещо повече — казвам ви го под секрет, Бирсфърд, — почти всички такива чужденци между 16 и 60 години ще бъдат интернирани. Независимо дали нашите противници знаят това или не, поне могат да предвидят, че ще се случи такова нещо. Те никога не биха рискували — ръководителят на организацията им да бъде интерниран. Следователно H трябва да е или поданик на неутрална страна, или пък е вероятно англичанин. Същото, разбира се, важи и за М. Не, мнението ми за фон Дайним е следното. Той може да е брънка във веригата. H и M може да не са в „Сан Суси“, а някъде другаде. Именно Карл фон Дайним, който е там, ще ни заведе до тях. Това ми се струва твърде вероятно. Още повече че не мога да си представя някой от другите пансионери в „Сан Суси“ да е човекът, когото търсим.
— Предполагам, че повече или по-малко сте ги проучили, сър?
Грант въздъхна — рязка, бърза въздишка на огорчение.
— Не, точно това ми е невъзможно да направя. Виж, лесно бих могъл да уредя да ги проучи отделът — но лично аз не мога да рискувам, Бирсфърд. Защото, разбирате ли, загниването е в самия отдел. Само един намек, че държа под око „Сан Суси“ по някаква причина—и организацията ще разбере това. Тъкмо тук влизате в ролята си вие, външният човек. Затова трябва да действате тайно, без помощ от нас. Това е единствената ни възможност. Аз не смея да рискувам да ги алармирам. Само един човек успях да проуча.
— Кой е той, сър?
— Самият Карл фон Дайним. Това е много лесно. Обикновена работа. Можех да го проуча не като обитател на „Сан Суси“, а като поданик на неприятелска страна.
— И какъв е резултатът? — полюбопитствува Томи. На лицето на събеседника му се изписа странна усмивка.
— Младият мистър Карл е точно такъв, за какъвто се представя. Баща му е бил непредпазлив, арестували са го и умрял в концентрационен лагер. По-възрастните братя на Карл са в лагери. Майка му умряла от мъка преди една година. Той избягал в Англия един месец преди избухването на войната. Фон Дайним е изявил готовност да помага на родината си. Сега върши отлична и много полезна работа в химическа изследователска лаборатория, където се занимава с проблема за имунизиране срещу някои газове и изобщо с опити за обеззаразяване.
— Значи е „безупречен“? — каза Томи.
— Не абсолютно. Нашите германски приятели са известни със своята прецизност. Ако фон Дайним беше изпратен като агент в Англия, положително щяха да се погрижат автобиографията му да съвпада с това, което той ни разказва за себе си. Има две възможности. Или цялото семейство фон Дайним е замесено в тази работа — което е твърде вероятно, или потисническият нацистки режим. Или пък той всъщност не е Карл фон Дайним, а човек, който играе ролята на Карл фон Дайним.
Томи произнесе бавно:
— Разбирам. — И додаде ни в клин, ни в ръкав: — Във всеки случай той изглежда много симпатичен младеж.
Грант въздъхна:
— Такива са те… почти винаги са такива. Странен е животът в нашата служба. Уважаваме противниците си и те ни уважават. Нали знаете, обикновено човек изпитва симпатии към противника си, дори когато се опитва да го смаже.
Настъпи мълчание, през време на което Томи разсъждаваше върху странностите на войната. Гласът на Грант прекъсна мислите му:
— Но има хора, към които не изпитвам нито уважение, нито симпатия, а това са предателите в нашите редове, хората, които са готови да предадат родината си и да приемат служба и почести от чужденеца, който я е завладял.
Томи възкликна с чувство:
— Боже мой, съгласен съм с вас, сър. Това е подлост!
— И заслужава да завърши като всяка подлост.
— Но наистина ли има такива мръсници? — запита Томи недоверчиво.
— Навсякъде. Както ви казах и в нашата служба. Във въоръжените сили. По банките на парламента. На високи постове в министерствата. Трябва да ги изметем — трябва! И то бързо. Но нищо няма да постигнем, ако започнем от низините — от дребната риба, от хората, които държат речи по парковете, които продават жалките си листовки — те не знаят кои са големите риби. А на нас ни трябват големите, те са способни да направят неописуеми пакости — и ще ги направят, ако не ги изпреварим.