Томи заяви уверено:
— Ще ги изпреварим, сър.
— Защо мислите така? — попита Грант.
Томи отвърна:
— Но нали вие сам казахте преди малко, че трябва да ги изпреварим?
Човекът с въдицата се обърна и минута-две наблюдава внимателно своя подчинен, линията на челюстта му, стисната със спокойна решителност. И от видяното почувства още по-дълбоки симпатии и уважение към събеседника си.
— Вие сте човек на място — рече той. После продължи:
— А какво ще кажете за жените в пансиона? Не забелязахте ли нещо подозрително?
— Струва ми се, че има нещо особено у жената, която го управлява.
— Мисис Переня ли?
— Да. Нямате ли някакви сведения за нея? Грант отговори бавно:
— Ще се опитам да проверя миналото й, доколкото ми е възможно, но както ви казах, рисковано е.
— Тогава по-добре да не рискувате. Само тя ми се вижда някак подозрителна. Освен това има една млада майка, една стара мома, дето си пъха носа навсякъде, безмозъчната жена на хипохондрика и една страшно грозна стара ирландка. На пръв поглед всички изглеждат напълно безобидни.
— Тия ли са всички?
— Не. Има и една мисис Бленкънсоп… пристигна преди три дни.
— Е, и?
— Мисис Бленкънсоп е жена ми — заяви Томи.
— Какво?!
Грант повиши глас, смаян от това съобщение. Той се извърна рязко, с гневен пламък в очите.
— Мисля, че ви предупредих, Бирсфърд, да не казвате нито дума на жена си!
— Точно така, сър, не съм казвал. Ако бъдете така добър да ме изслушате…
Томи разправи накратко какво се бе случило. Той не смееше да гледа събеседника си. Внимаваше да не издаде с гласа си гордостта, която тайно изпитваше.
Когато свърши разказа си, настъпи мълчание. Изведнъж събеседникът му издаде някакъв особен звук. Грант се смееше. Смя се няколко минути.
— Свалям шапка на тази жена! — каза той. — Такива са една на хиляда!
— Съгласен съм с вас — рече Томи.
— Истхемптън ще се пръсне от смях, когато узнае това. Той ме предупреди да не я елиминирам. Каза, че ако я отстраня, тя ще ме надхитри. Не го послушах. Все пак това показва колко трябва да бъдем внимателни. Мислех, че съм взел всички предпазни мерки да не ни подслушват. Предварително се уверих, че вие и съпругата ви сте сами в апартамента. Вярно, чух гласа по телефона, който молеше вашата жена да дойде веднага и така се хванах на простия стар трик със затръшнатата врата. Да, умна жена е вашата съпруга.
Той помълча една минута, после добави:
— Моля да й предадете от мое име, че прекланям глава пред нея.
— Ами ако тя вече знае всичко?
Мистър Грант направи изразителна гримаса.
— Е, няма как, ще трябва да се примирим с това. Кажете й, че отделът ще смята за чест, ако се съгласи да работи с нас в случая.
— Ще й кажа — отвърна Томи с лека усмивка.
Грант произнесе сериозно:
— Изглежда, не сте успели да я убедите да се прибере вкъщи и да си стои там?
Томи поклати глава.
— Вие не познавате Тапънс.
— Мисля, че започвам да я опознавам. Казвам това, защото… хм, защото работата е опасна. Ако ви подушат, вас или нея…
Той остави изречението недовършено. Томи каза сериозно:
— Разбирам, сър.
— Но струва ми се, че самият вие не сте в състояние да убедите жена си да не се излага на опасност.
Томи изрече бавно:
— Откровено казано, не бих се и опитвал. Такива са нашите отношения с Тапънс, разбирате ли? Действаме винаги заедно!
В главата му се въртеше един израз, произнесен преди години, в края на предишната война. Общо начинание.
Такъв беше и винаги щеше да бъде животът му с Тапънс — общо начинание.
Глава 4
I
Когато Тапънс влезе в салона на „Сан Суси“ малко преди вечерята, в помещението беше само монументалната мисис О’Рърк, която седеше до прозореца с вид на някакъв гигантски Буда.
Тя поздрави Тапънс много сърдечно и жизнерадостно.
— А, вие ли сте, мисис Бленкънсоп! И вие като мен обичате да слизате навреме, за да прекарате една-две спокойни минути тук, преди да преминете в трапезарията. А колко е приятно тук при хубаво време, но с отворени прозорци, за да не се усеща миризмата на ядене. А тя е ужасна във всички тия заведения, особено ако на печката има лук или зеле. Я поседнете тук, мисис Бленкънсоп, да ми разкажете какво правихте през този прекрасен ден и как намирате Лийхемптън.
У мисис О’Рърк имаше нещо, което въздействаше на Тапънс като дяволска магия. Тя приличаше по-скоро на великанка-човекоядка — смътен спомен от някогашните приказки, с мощното си туловище, с дебелия си глас, с мустаците и брадата си, от които ни най-малко не се смущаваше, с хлътналите си святкащи очи тя наистина създаваше впечатление за нещо свръхестествено, за някаква фантазия от детинството.