Тапънс отговори, че Лийхемптън много и харесва и ще й бъде приятно да ходи там.
— Тоест — додаде тя с печален глас — приятно както навсякъде, където мога да се избавя от тази ужасна тревога, която ми тегне непрекъснато.
— Хайде, хайде, не се безпокойте — посъветва я мисис О’Рърк утешително. — Прекрасните ви синове ще се върнат при вас живи и здрави. Ни най-малко не се съмнявам в това. Доколкото подразбрах от вас, единият от тях е във въздушните сили?
— Да, Реймънд.
— Във Франция ли е или в Англия?
— В момента е в Египет, но както пише в последното си писмо — не го прави открито, имаме си таен шифър, ако ме разбирате, — в някои изречения се крие определен смисъл. Мисля, че това е напълно оправдано, нали?
Мисис О’Рърк побърза да отговори:
— Разбира се. То е майчино право.
— Именно. Смятам, че имам право да зная точно къде е.
Мисис О’Рърк кимна със своята напомняща Буда глава.
— Подкрепям ви напълно. Ако имах син там и аз щях да мамя цензора по същия начин. А другият ви син, оня, дето е във флота?
Тапънс се впусна услужливо в подробно описание на подвизите на Дъглас.
— Както виждате — завърши тя, — чувствам се като загубена без тримата си синове. Те никога досега не са отсъствали едновременно. Винаги са били толкова внимателни. Струва ми се, че се отнасят към мен повече като към приятел, отколкото като към майка. — Тя се засмя неловко. — Понякога ги гълча, за да ги накарам да излязат без мен.
(„Каква досадна жена изглеждам!“ — помисли си Тапънс.)
И продължи гласно:
— Право да си кажа, не знаех какво да правя и къде да отида. Наемният договор на жилището ми в Лондон бе изтекъл и ми се струваше много глупаво да го подновявам, та реших да отида на някое спокойно местенце, с тия удобни влакове… — тя се спря.
Буда кимна пак:
— Много правилно сте постъпила. Днес Лондон не е място за живеене. Ах, каква печална гледка! Живяла съм там много години. Търгувах със старинни произведения на изкуството. Може би знаете магазина ми на Карнъби стрийт, в Челси? Над вратата е написано „Кейт Кели“. А пък какви прекрасни неща имаше там, о, какви прекрасни неща, предимно стъкло — уотърфърдско, коркско — красива работа! Свещници, полилеи, купи за пунш и какво ли не още. Също и чуждестранно стъкло. И малки мебели. Нищо обемисто, все малки стилни предмети главно от орех и дъб. О, прекрасни неща! Какви добри клиенти имах! Но когато избухне война, всичко отива по дяволите. Имах късмет, че се измъкнах с толкова малко загуби.
В главата на Тапънс замъждука смътен спомен. Магазин, пълен със стъкло, през който човек трудно може да се движи, плътен убедителен глас, властна едра жена. Да, положително е била в тоя магазин.
Мисис О’Рърк продължи:
— Не съм от онези, дето обичат непрекъснато да се оплакват… като някои в това заведение. Например мистър Кейли с шалчетата си и с роптанията си, че работата му пропадала. Ще пропада я, нали се води война… И жена му, дето на мравката път прави. Или малката мисис Спрот, дето все се безпокои за мъжа си.
— Той на фронта ли е?
— Не. Някакъв дребен чиновник в застрахователно дружество и толкова го е страх от въздушни нападения, че още от началото на войната пратил жена си тук. Според мен за детето това е хубаво — какво мило дребосъче! Ала ми е омръзнало да слушам мисис Спрот да се вайка, макар че мъжът й идва, когато може. Все разправя, че много щяла да липсва на Артър. Между нас казано, Артър не е приритал за нея… Може да си, има други грижи.
Тапънс промърмори:
— Страшно ми е жал за всички тия майки. Ако пуснеш децата си да заминат някъде сами, никога няма да се отървеш от тревоги. Ако ли пък ги мъкнеш със себе си, трудно е да оставиш мъжа си сам.
— О, да, и ти излиза скъпо да водиш две домакинства.
— Този пансион ми се струва твърде сносен — рече Тапънс.
— Да, бих казала, че си заслужава парите. Мисис Переня си разбира от работата. Само че е чудачка.
— В какъв смисъл? — запита Тапънс. Мисис О’Рърк отвърна, като смигна:
— Ще ме помислите за ужасна клюкарка. И такава съм си. Интересувам се от всички, затова гледам да седя по-често на тоя стол. Така виждам кой влиза и кой излиза, кой е на верандата и какво става в градината. Та за какво ни беше думата? А, да, за мисис Переня и за нейната чудатост. Ако не се лъжа, в живота на тази жена е имало някаква голяма драма.