— Така ли мислите?
— Убедена съм. А пък се прави на много тайнствена! „От кой край на Ирландия сте?“ — питам я веднъж. И ще ми повярвате ли, скри от мен. Заяви, че съвсем не била от Ирландия.
— Мислите, че е ирландка?
— Разбира се. Аз познавам сънародничките си. Мога да ви посоча от кое графство е. Ама на! „Англичанка съм — вика. — А мъжът ми беше испанец.“
Мисис О’Рърк се спря внезапно, понеже влезе мисис Спрот, следвана по петите от Томи. Тапънс веднага се оживи.
— Добър вечер, мистър Медоуз. Изглеждате много бодър тази вечер.
— Повечко движение — отвърна Томи, — в това е тайната. Тази сутрин играх голф, а следобед се разходих по кея.
— Аз пък следобед заведох малката на брега — обяви Милисънт Спрот. — Искаше да поджапа, но водата ми се стори много студена. Помагах й да си направи пясъчна кула, но някакво куче побягна с плетивото ми и разплете сума прежда. Толкова досадно и толкова трудно е да улавяш наново всички бримки! Не ме бива за плетачка.
— Вие се справяте отлично с тая ушанка, мисис Бленкънсоп — забеляза мисис О’Рърк, насочвайки внезапно вниманието си към Тапънс. — Просто препускате. А мис Минтън, струва ми се, каза, че не сте опитна плетачка.
Тапънс се изчерви леко. Очите на мисис О’Рърк я пронизваха. Тапънс отвърна малко раздразнено:
— Вярно, че съм плела много навремето. И казах това на мис Минтън. Но мисля, че тя обича да учи хората.
Всички се разсмяха в знак на съгласие с тази оценка. След няколко минути влязоха и останалите. Гонгът удари.
По време на яденето разговорът се насочи към увлекателната тема за шпионите. Припомниха се всеизвестни стари истории: за монахинята с мускулестата ръка, за свещеника, който си служел с твърде недостоен за сана му език, когато се спуснал с парашут на определеното място, за готвачката австрийка, която криела радиостанция в камината на спалнята си, и за всички ония неща, които са се случили или едва не са се случили с лели и втори братовчеди на присъствуващите. Така лека-полека стигнаха до дейността на „петата колона“. Порицаха английските фашисти, комунистите, пацифистите, отказващите военна служба поради своите верски убеждения. Това беше съвсем естествен разговор, какъвто може да се чуе почти всеки ден. При това Тапънс следеше внимателно лицата и държането на говорещите, мъчейки се да долови някакво издайническо изражение или дума. Но не забеляза нищо. Само Шийла Переня не участвуваше в разговора, но това можеше да се обясни с присъщата й мълчаливост. Тя седеше замислена, мургавото й упорито лице беше мрачно.
Тази вечер Карл фон Дайним отсъстваше, затова езиците можеха да се отпуснат без задръжки.
Шийла проговори само веднъж, към края на вечерята.
Мисис Спрот тъкмо бе казала с тънкия си като звук на флейта глас:
— Според мен през миналата война германците направиха голяма грешка, като застреляха медицинската сестра Кевъл. Това настрои всички против тях.
Тогава Шийла отметна глава назад и попита с пламенния си младежки глас:
— Че защо да не я застрелят? Нали е била шпионка?
— О, не, не е била шпионка.
— Помагала е на англичани да избягат в неприятелска страна. Това е все едно шпионаж. Защо да не я застрелят?
— Да, но да застреляш жена, и то медицинска сестра? Шийла се изправи.
— Аз смятам, че германците са постъпили съвсем правилно — заяви тя.
И излезе през френския прозорец в градината.
Десертът, състоящ се от недозрели банани и увехнали портокали, отдавна стоеше на масата. Всички наставаха и преминаха в салона за кафе.
Само Томи отиде незабелязано в градината. Там завари Шийла Переня облегната на стената на терасата и загледана в морето. Приближи се и застана до нея.
По задъханото й, ускорено дишане разбра, че нещо я е развълнувало силно. Предложи й цигара, която тя прие.
— Прекрасна нощ — каза той.
С тих, напрегнат глас момичето отговори:
— Би могла да бъде…
Томи я изгледа озадачено. Изведнъж почувства привлекателността и жизнеността на тази девойка. У нея кипеше буен живот, някаква непреодолима сила. „Тя е от ония момичета, по които мъж лесно може да се увлече“, помисли си Томи.
— Искате да кажете: щеше да бъде хубаво, ако не беше войната? — попита той.
— Съвсем не искам да кажа това. Аз мразя войната.
— Всички я мразим.
— Но не в смисъла, в който я мразя аз. Мразя лицемерието в нея, грандоманията, ужасното, отвратително патриотарство.
— Патриотарството ли? — учуди се Томи.
— Да, мразя патриотарството, разбирате ли? Все това „родината, родината, та родината“! Да предадеш родината си, да умреш за родината си, да служиш на родината си. Защо се придава такова значение на родината?