— И никога ли досега не е попадал в клопка?
— Нито веднъж. И трябва да ти заявя, Тапънс, че това е сигурна проверка.
— Да, но мисля, че ако той е Н, предварително ще е подготвил отговорите си.
— Е, да… в общи линии. Но човек лесно може да се препъне в маловажни подробности. Пък и би направил впечатление, че помни прекалено много — Повече, отколкото един искрен човек. По правило обикновен човек не може да си спомни веднага кога е участвал в ловна експедиция — в 1926 или в 1927 година. Трябва да помисли и да порови в паметта си.
— Но досега не си улавял Блечли в лъжа?
— Досега е отговарял напълно нормално.
— Значи, резултат — отрицателен.
— Именно.
— Добре — рече Тапънс. — А сега чуй някои от моите идеи.
И тя заговори…
III
На връщане мисис Бленкънсоп се отби в пощенската станция. Купи си марки и преди да си тръгне, влезе в една от телефонните кабини. Набра някакъв номер и поиска „мистър Фарадей“. Така се бяха уговорили да се свързва с мистър Грант. Излезе усмихната и пое бавно към пансиона, като пътьом се спря да си купи вълнена прежда за плетене.
Беше приятен следобед с лек ветрец. Тапънс, която обикновено вървеше бързо, забави крачката си до онова спокойно темпо, което отговаряше на схващането й за ролята на мисис Бленкънсоп. Мисис Бленкънсоп нямаше какво друго да прави на тоя свят, освен да плете (не много добре) и да пише писма на синовете си. Тя непрекъснато пишеше писма на синовете си — понякога дори ги оставяше на масата недовършени.
Тапънс се изкачваше бавно по стръмнината към „Сан Суси“. Тъй като пътят не водеше до края (завършваше при „Контрабандистка почивка“, къщата на капитан Хейдок), по него нямаше оживено движение — само сутрин минаваха по няколко коли, които разкарваха стока. Тапънс отминаваше къща след къща и се забавляваше, като четеше названията им. „Бела Виста“9 (неправилно назована, защото морето едва се виждаше, а главната забележителност беше викторианската грамада на Ивънхолм от другата страна на пътя). Следващата къща се наричаше „Карачи“. След това идваше „Шърли Тауър“, После — „Морски изглед“ (този път правилно), замък „Клер“ (малко високопарно, понеже представляваше малка къщурка), „Трелони“, заведение, конкуриращо пансиона на мисис Переня, и накрая — огромният кестеняв корпус на „Сан Суси“.
Точно когато се приближи до него, Тапънс забеляза някаква жена, която стоеше до портала и надзърташе вътре. Във фигурата и имаше нещо напрегнато и бдително.
Почти несъзнателно Тапънс запристъпя по-тихо и предпазливо, на пръсти.
Едва когато се озова зад нея, жената я чу и се обърна. Обърна се и се сепна.
Тя беше висока, бедно, дори зле облечена, но лицето й изглеждаше необикновено. Не беше млада — вероятно малко под четиридесет, — но лицето контрастираше с облеклото й. Русокоса, с широки скули и някога — всъщност още — красива. На Тапънс й се стори, че жената й е някак позната по физиономия, но само след миг това впечатление изчезна. Впрочем, помисли си тя, такова лице не се забравя лесно.
Жената явно беше уплашена и Тапънс не пропусна да забележи тревожната сянка, която премина по лицето й. (Май и тук има нещо странно?)
— Извинете — попита Тапънс, — търсите ли някого?
Жената заговори бавно, с някакъв чужд акцент, произнасяйки думите внимателно, сякаш ги бе заучила наизуст.
— Тази къща е „Сан Суси“?
— Да. Аз живея тук. Трябва ли ви някой?
След малка пауза жената отвърна:
— Вие бихте могли да ми кажете, моля. Има ли тук някой си мистър Розенщайн?
— Мистър Розенщайн ли? — Тапънс поклати глава. — Не. Боя се, че няма. Може да е бил и да си е заминал. Искате ли да попитам?
Непознатата махна бързо с ръка в знак на отказ.
— Не… не — каза тя. — Сбъркала съм. Извинете, моля.
После се обърна рязко и забърза обратно.
Тапънс стоеше загледана подире и. По някакви причини подозренията й се събудиха. Имаше разлика между държането и думите на жената. Тапънс заключи, че „мистър Розенщайн“ е измислена личност, че жената се е уловила за първото име, което й е дошло наум.
Тапънс се поколеба за минута, после се заспуска по склона след непознатата. Нещо, което й се струваше, че е „интуиция“, я подтикваше да проследи жената.
След малко обаче се спря. Да я проследи, значеше да привлече вниманието към себе си по твърде очебиен начин. Тапънс явно се готвеше да влезе в „Сан Суси“, когато заговори на жената; ако се появеше отново по петите й, щеше да събуди подозрение, че мисис Бленкънсоп не е такава, каквато изглежда на пръв поглед… ако тази жена наистина участва в някакво чуждестранно съзаклятие.