В подходящия момент, смяташе Томи, „Контрабандистка почивка“ може да бъде завзета и държана от неколцина смелчаци, действащи от „Сан Суси“. Този момент още не бе настъпил, но сигурно наближаваше.
Щом германската армия завладее френските и белгийските пристанища по Ламанша, тя ще може да съсредоточи усилията си върху нахлуването в Англия и нейното покоряване. А в момента положението във Франция явно се развиваше много зле.
Английската флота имаше господство по море, така; че нападението вероятно щеше да дойде по въздуха или чрез вътрешно предателство — и ако мисис Переня държеше нишките на това вътрешно предателство, нямаше време за губене.
Думите на майор Блечли съвпаднаха точно с мислите на Томи:
— Разбрах, че няма време за губене. Потърсих Абдул, слугата си… човек на място беше Абдул… Разказът продължаваше монотонно. Томи разсъждаваше:
„Защо пък да е Лийхемптън? По каква причина? Той е далеч от главните центрове. Малко затънтено местенце. Консервативно, старомодно. Именно поради тези съображения е подходящ. Но трябва да има й нещо друго.“
Зад него, към вътрешността, се простираше равна полска местност. Много пасища. Следователно удобно място за кацане на самолети с войски или за парашутен десант. Но същото важи и за много други места. Трябва да се отбележи обаче, че тук има голям химически завод, в който работи Карл фон Дайним.
Карл фон Дайним. Подхожда ли той за шпионска работа? Разбира се. Той не е, както бе изтъкнал Грант, истинският главатар. Само винтче в машината. Защото всеки момент може да бъде заподозрян и интерниран. А дотогава ще е изпълнил задачата си. Той бе споменал на Тапънс, че работи върху проблемите за обеззаразяването и имунизирането срещу отровни газове. Тук има възможности — възможности, за които е неприятно дори да мислиш.
Томи заключи (малко неохотно), че Карл е „вътре“. Жалко, защото този човек му беше симпатичен. При това работеше за родината си — рискуваше своя живот. Томи уважаваше такъв противник, макар че беше задължен да го обезвреди. Краят му щеше да бъде разстрел, но поне знаеш това, когато се залавяш с такава работа.
Омразата на Томи беше насочена към хората, които предаваха родината си отвътре. Дявол да ги вземе, ще му паднат те в ръцете!
— …Ето, така ми паднаха в ръцете! — Завърши майорът тържествуващо разказа си. — Много хитро изпипано, нали?
Томи отвърна, без да му мигне окото:
— Най-хитро изпипаната работа, за която съм чувал в живота си, майоре.
II
Мисис Бленкънсоп четеше писмо на тънка чуждестранна хартия, с цензорски печат отвън.
Всъщност пряк резултат от разговора с „мистър Фарадей“.
— Милият Реймънд — шепнеше тя, — толкова се радвах, че е в Египет, а излиза, че е станало голямо разместване. Всичко е строго поверително, разбира се, затуй не може да каже нищо — само това, че имало чудесен план й да съм готова скоро за някаква голяма изненада. Радвам се, че поне зная къде го пращат, но не мога да проумея защо. Блечли изсумтя:
— Нима му е позволено да ви разкрива това? Тапънс се засмя укорително и огледа масата за закуска, сгъвайки скъпоценното си писмо.
— О, ние си имаме уговорки — каза тя лукаво. — Милият Реймънд знае, че щом разбера къде се намира или къде отива, няма да се безпокоя толкова. А всичко е много просто. Само някоя думичка, разбирате ли и от първите букви на следващите думи се образува името на мястото. Е, вярно, по този начин понякога излиза някакво много смешно изречение, но и без това Реймънд си е много остроумен. Сигурна съм, че никой няма да забележи.
Около масата се понесе тих шепот. Моментът беше добре избран: за пръв път всички едновременно бяха на масата за закуска.
Блечли, зачервен, каза:
— Ще прощавате, мисис Бленкънсоп, но е много глупаво. Само това им трябва на германците: да знаят движенията на войските и въздушните ескадри.
— Но аз никога никому не говоря! — възкликна Тапънс. — Много, много съм внимателна.
— Все пак тия неща са неразумни и някой ден вашият син ще си изпати.
— О, дано не се стигне дотам! Нали все пак съм му майка. А майката трябва да знае.
— Мисля, че имате право — избумтя мисис О’Рърк. — Знаем, че никакви мъчения не биха изтръгнали сведения от вас.
— Но всеки може да прочете едно писмо — възрази Блечли.
— Аз много внимавам да не оставям писма къде да е — отвърна Тапънс с вид на оскърбено достойнство. — Винаги ги държа под ключ.