— Да. Тя е средноевропейски тип. Полякиня.
— Така ли? А… приятелка ли ви е?
Тонът на Тапънс звучеше досущ като гласа на любопитната леля Грейси на по-млади години.
— Ни най-малко — отговори Карл хладно. — За пръв път виждам тази жена.
— Я виж ти! Аз пък помислих… — Тапънс се спря артистично.
— Помоли ме само да я упътя. Отговорих й на немски, понеже не разбира добре английски.
— Аха. А закъде я помоли да я упътите?
— Попита ме познавам ли някоя си мисис Готлиб, която живеела тук наблизо. Не познавам такава. Тогава каза, че може да е сбъркала името на къщата.
— Възможно е — произнесе Тапънс замислено. Мистър Розенщайн. Мисис Готлиб.
Тя погледна крадешком Карл фон Дайним. Той вървеше до нея със студено, сериозно лице.
Тапънс чувстваше определено подозрение към тази непозната. И беше почти убедена, че когато за първи път ги забеляза, жената и Карл вече бяха разговаряли доста време.
Карл фон Дайним?
Карл и Шийла оная сутрин. „Трябва да внимаваш. Дано… дано тия млади хора да не са замесени!“ — помисли си Тапънс.
Станала съм мекушава, рече си тя, остаряла и мекушава! Такава съм, не ще и дума! Нацистката идеология е младежка идеология. По всяка вероятност нацистките агенти ще бъдат млади хора. Като Карл и Шийла. Томи каза, че Шийла не била замесена. Да, но Томи е мъж, а Шийла е красива, с особена омайваща красота.
Карл и Шийла, а зад тях — загадъчната фигура на мисис Переня. Мисис Переня, понякога словоохотлива собственица на обикновен пансион, а друг път, за кратки минути, трагична, буйна личност.
Тапънс се качи бавно в спалнята си на горния етаж.
Тази вечер, когато си лягаше, издърпа дългото чекмедже на писалището си. От едната му страна имаше лакирана черна кутийка с паянтова евтина ключалка. Тапънс си надяна ръкавици, отключи кутията и я отвори, В нея лежеше купчинка писма. Най-отгоре беше писмото от „Реймънд“, което бе получила тази сутрин. Тапънс го разгърна с полагаемата се предпазливост.
Изведнъж стисна мрачно устни. В гънката на хартията тази сутрин бе сложила мигла. Сега косъмчето го нямаше.
Отиде при умивалника. На него имаше шишенце с невинен етикет „Сив прах“ с доза.
Тапънс посипа сръчно малко от праха върху писмото и върху лакираната повърхност на кутията.
Нямаше отпечатъци от пръсти нито на писмото, нито на кутията.
Тапънс кимна с някакво мрачно задоволство.
ЗАЩОТО БИ ТРЯБВАЛО ДА ИМА ОТПЕЧАТЪЦИ ОТ ПРЪСТИ — ОТ НЕЙНИТЕ.
Слугиня би чела писмо от любопитство, макар това да изглеждаше невероятно — защото едва ли би си правила труда да търси ключ, който да прилегне на кутията.
Но слугиня не би се сетила да избърше отпечатъците от пръстите си.
Мисис Переня ли е? Шийла ли? Или някой друг? Във всеки случай някой, който се интересува от движенията на английските въоръжени сили.
IV
Планът за действие на Тапънс беше в общи линии прост. Първо, основна преценка на вероятностите и възможностите. Второ, опит да се установи дали между обитателите на „Сан Суси“ има такъв, който се интересува от движенията на войските и се мъчи да скрие това. Трето — кой е този човек?
Тапънс разсъждаваше върху третия въпрос, когато лежеше в леглото на другата сутрин. Нишката на мислите й бе прекъсната за малко от Бети Спрот, която нахълта като вихрушка в този ранен час, изпреварвайки чашата с възхладничка мастиленочервена течност, известна на пансионерите като „сутрешен чай“.
Бети беше и палава, и бъбрива. Тя имаше голяма слабост към Тапънс. Покатери се на леглото и като пъхна под носа на Тапънс някаква крайно опърпана книжка с картинки, изкомандва кратко:
— Че-ти.
Тапънс покорно зачете:
Бети се търкаляше от смях и повтаряше възторжено:
— Голе… голе… голе — а после изведнъж произнесе натъртено: До-лу… — и се претърколи от леглото на пода.
Този фокус се повтори Няколко пъти, докато й омръзна. Тогава Бети залази по пода, играейки си с обувките на Тапънс и бъбрейки си оживено на своя собствен език:
— Аг ду бах пит… су дах… пъч…
Унесена отново в своите грижи, Тапънс забрави детето. Думите на детското стихотворение като че й се присмиваха.
Накъде наистина? Гъската беше тя, гъсокът — Томи. Поне така изглеждаха! Тапънс презираше дълбоко мисис Бленкънсоп. Мистър Медоуз — флегматичен, лишен от въображение, типичен англичанин — е малко по-сполучлив, но невероятно глупав, мислеше тя. И двамата подходящи за атмосферата в „Сан Суси“. Точно такива хора би могъл да очаква човек там.