— А това показва — заяви мисис Бленкънсоп, клатейки дълбокомъдрено глава, — колко малко знаем всъщност какво става.
След закуска тя се качи в стаята си, отвори лакираната кутия и скъта там писмото. Между сгънатите страници бе сложила няколко незабележими зрънца оризова пудра. Когато затваряше кутията, притисна силно пръсти върху капака й.
На излизане от стаята си се закашля и отсреща до летя извънредно артистична кихавица.
Тапънс се усмихна и заслиза по стълбата.
Тя вече бе разгласила намерението си тоя ден да отиде в Лондон — да поговори с адвоката си за някаква работа и да направи някои покупки.
Насъбралите се пансионерки й устроиха сърдечно изпращане и я отрупаха с разни поръчки — „само ако имате време, разбира се“.
Майор Блечли стоеше настрана от тази женска врява. Той четеше вестника си и произнасяше гласно съответни коментарии:
— Какви мръсници са тия германци! Обстрелвали с картечници цивилни бежанци по пътищата. Жестоки зверове! Ако бях на мястото на нашите…
Тапънс го остави да продължава да описва какво би направил той, ако ръководеше лично военните действия.
Тя заобиколи през градината да попита Бети Спрот какъв подарък от Лондон би желала.
Бети, която стискаше възторжено един охлюв в топлите си ръчички, загука признателно. В отговор на предложенията на Тапънс — „Мацка? Книжка с картинки? Цветни креди за рисуване?“ — Бети реши: „Бети лисува.“ Така в списъка на Тапънс бяха отбелязани и цветни креди.
Когато продължи по пътеката в края на градината, за да излезе на алеята за коли, тя се натъкна ненадейно на Карл фон Дайним, който стоеше облегнат на стената. Ръцете му бяха стиснати в юмруци. Щом Тапънс се приближи, той се обърна към нея. Обикновено безстрастното му лице беше сгърчено от вълнение.
Тапънс се спря неволно и запита:
— Какво се е случило?
— Ах, да, много неща. — Гласът му беше прегракнал и неестествен. — Тук имате една поговорка — ни рак, ни риба — нали?
Тапънс кимна.
Карл продължи с горчивина:
— Такъв съм и аз. Но не може да продължава така. Не може. Според мен най-добре ще бъде да сложа край на всичко.
— Какво искате да кажете?
— Вие сте внимателна към мен — отвърна младежът. — Мисля, че ще ме разберете. Аз избягах от родината си поради неправдата и жестокостта. Дойдох тук да търся свобода. Мразех нацистка Германия. Но, уви, продължавам да съм германец. Нищо не може да ме промени.
Тапънс промърмори:
— Зная, че ще имате затруднения…
— Не става дума за това. Както ви казах, аз съм германец. По сърце, по чувства. Германия си остава моя родина. Когато чета за бомбардирани германски градове, за загинали германски войници, за свалени германски самолети — зная, че умират мои сънародници. И когато тоя стар майор фанатик чете нещо от вестника си, когато казва „тия мръсници“, просто побеснявам, не мога да търпя.
И добави тихо:
— Затова, мисля, ще е най-добре да сложа край на всичко. Да, да сложа край.
Тапънс го улови здраво за ръката.
— Глупости! — сгълча го тя. — Естествено е да се чувствате така. Всеки на ваше място би реагирал по същия начин. Но трябва да се държите.
— Искам да ме интернират. Така ще ми бъде по-леко.
— Да, вероятно. Но междувременно вие вършите полезна работа — поне така съм чувала. Полезна не само за Англия, но и за цялото човечество. Вие работите върху проблемите на обеззаразяването, нали?
Лицето му леко просветва:
— А, да, и започвам да имам големи успехи. Открих един процес, много прост, лесно осъществим и удобен за прилагане.
— Ето на — каза Тапънс, — нещо, за което заслужава да се работи. Всичко, което облекчава страданията, е полезно. Всичко, което е градивно, а не рушително. Естествено, налага се и да ругаем противната страна. И в Германия правят същото. Стотици майор блечлиевци с пяна на уста. Аз самата мразя германците. Когато кажа германците, усещам как ме облива омраза. Ала когато си мисля за обикновените германци, за майките, седнали в тревожно очакване за новини от синовете си, за младежите, които напускат домовете си, за да воюват, за селяните, които прибират урожая, за дребните търговци и за други прекрасни, миля германци, които познавам, чувствата ми са съвсем други. Тогава разбирам, Se и те са хора като нас и че всички чувстваме еднакво. Това е истината. Другото е само военна маска, която човек си надява. То е частица от войната, вероятно необходима частица, ала мимолетна.