— Много благодаря. С удоволствие ще дойда.
— Добре. Значи се разбрахме.
Капитанът спря рязко пред вратата на „Сан Суси“.
— Как е прекрасната Шийла? — попита той.
— Отлично, предполагам. Не я виждам често. Хейдок нададе гръмкия си лаещ смях.
— Май че толкова често, колкото би ви се искало, a! Красиво момиче, но страшно грубо. Непрекъснато е с оня германец. Според мен постъпва крайно непатриотично. Изглежда, не са й по вкуса старци като нас, ала в нашите въоръжени сили има толкова симпатични младежи! Защо се е уловила за тоя мръсен немец? Това ме дразни.
— Внимавайте — предупреди мистър Медоуз, — той тъкмо се изкачва по хълма зад нас.
— Пет пари не давам, че ще чуе! Дори искам да чуе. Ще ми се да ритна мистър Карл по задника. Всеки честен германец се бие за родината си — не се спотайва, за да се измъкне!
— Хм — промърмори Томи, — във всеки случай един германец по-малко за нахлуването в Англия.
— Тоест, вече е тук? Ха-ха, добре го казахте, Медоуз! Не че вярвам на разните глупави приказки за нахлуване. Никой досега не е нахлувал у нас и никога няма да нахлуе. Слава богу, че си имаме флота!
С това патриотично заключение капитанът включи рязко амбреажа и колата се понесе по нанагорнището към „Контрабандистка почивка“.
VI
Тапънс пристигна пред пътната врата на „Сан Суси“ в два без двайсет. Тя свърна от автомобилната алея, прекоси градината и се вмъкна в къщата през отворения прозорец на салона. Отдалеч се носеше миризма на ирландско рагу, тракане на чинии и шум на гласове. Пансионерите на „Сан Суси“ залягаха усърдно върху обеда си.
Тапънс почака до вратата на салона, докато Марта прислужницата мине през вестибюла и влезе в столовата, после изтича бързо по стълбата, без обувки.
Влезе в стаята си, обу меките си филцови домашни пантофи, след това прекоси стълбищната площадка и се промъкна в стаята на мисис Переня.
Щом се озова вътре, огледа се и изведнъж почувства отвращение от себе си. Неприятна работа! Нямаше никога да си прости, ако мисис Переня се окажеше просто мисис Переня. Да надничаш в личния живот на хората…
Тапънс се овладя, както се овладява нетърпелив териер — спомен от детинството й. В края на краищата това беше война!
Приближи се до тоалетната масичка.
С бързи и сръчни движения претършува всички чекмеджета. Едно от чекмеджетата на високото писалище беше заключено. То изглеждаше по-обещаващо.
Томи бе получил някои инструменти и кратки напътствия за боравене с тях. Тези напътствия бе предал на Тапънс.
Едно-две ловки извивания на ръката и чекмеджето се отвори.
Вътре намери касичка с двайсет лири стерлинги в банкноти и малко сребърни монети… също и кутия за скъпоценности. Имаше и снопче книжа. Те заинтересуваха Тапънс най-много. Тя ги прегледа набързо, по принуда им хвърли само бегъл поглед. Не разполагаше с повече време.
Имаше също документи, отнасящи се до ипотека върху „Сан Суси“, банкова сметка, писма. Времето летеше бързо, Тапънс прочиташе бегло документите, търсейки трескаво нещо, в което би се крил двояк смисъл. Прегледа две писма от някаква приятелка в Италия, безредни, несвързани писма, привидно напълно безобидни. Но може да не бяха толкова безобидни, колкото изглеждаха. Писмо от някой си Саймън Мортимър от Лондон — сухо делово писмо, съдържащо толкова маловажни неща, че Тапънс се чудеше защо е запазено. Може би мистър Мортимър не беше толкова безобиден, колкото изглеждаше? Най-отдолу в купчинката намери писмо с избледняло мастило. Подписано „Пат“, то започваше с думите: „Това ще бъде последното писмо, което ти пиша, скъпа ми Айлин…“
Не, не бива! Тапънс не се решаваше да чете по-нататък. Сгъна го отново, подреди другите писма върху него, после изведнъж, застана нащрек, затвори чекмеджето — нямаше време да го заключва. Когато вратата се отвори и мисис Переня прекрачи прага, Тапънс тършуваше неуверено между шишетата на умивалника.
Мисис Бленкънсоп извърна към домакинята смутено, глупаво лице.
— Ох, мисис Переня, простете ми! Прибрах се с такова ужасно главоболие, че реших да взема малко аспирин и да полежа, но не можах да намеря, тубата си, та си помислих, че няма да имате нищо против… Зная, че имате аспирин, понеже неотдавна предложихте на мис Минтън.
Мисис Переня влезе тържествено в стаята. Тя отговори рязко:
— О, разбира се, мисис Бленкънсоп, но защо не дойдохте да ми поискате?
— Хм, вярно, трябваше да ви поискам. Но знаех, че всички обядвате, а пък толкова мразя да безпокоя хората около себе си…