След обяд Бети легна да поспи и тогава мисис О’Рърк покани Тапънс при себе си.
Стаята на мисис О’Рърк беше много спретната и миришеше силно на мента и престоял кейк, като се долавяше и лек дъх на нафталин. Но на всяка маса имаше снимки на децата, племенниците и на племенничките, внуците и внучките на мисис О’Рърк. Те бяха толкова много, че на Тапънс се струваше като че гледа на живо пиеса от късния викториански период.
— Голяма грижа са децата, мисис Бленкънсоп — забеляза мисис О’Рърк добродушно.
— Да, така е — съгласи се Тапънс, — нали си имам две…
Мисис О’Рърк веднага я прекъсна:
— Две ли? Доколкото разбрах, вашите бяха трима сина?
— Е, да, трима. Но двамата са на почти еднаква възраст и си мислех за времето, прекарано с тях.
— Аха! Разбирам. Но седнете, мисис Бленкънсоп. Чувствайте се като у дома си.
Тапънс седна покорно. „Дано мисис О’Рърк не ме кара да изпитвам винаги такова неудобство! — помисли си тя. — В момента се чувствам досущ като Хензел и Гретел, когато приели поканата на вещицата.“
— А сега ми кажете — подзе мисис О’Рърк — какво е мнението ви за „Сан Суси“?
Тапънс се, впусна в малко възторжено славословие, но мисис О’Рърк я прекъсна безцеремонно:
— Имам предвид друго: не усещате ли нещо особено в тази къща?
— Особено ли? Не, не усещам.
— А нещо около мисис Переня? Признайте си: тя ви интересува. Забелязах, че непрекъснато я следите.
Тапънс се изчерви.
— Тя… тя е интересна жена.
— Ни най-малко — възрази мисис О’Рърк. — Най-обикновена жена, ако действително е такава, каквато изглежда. Но може и да не е. Не сте ли на такова мнение?
— Право да ви кажа, мисис 0’Ръкс, не ви разбирам.
— Никога ли не сте се замисляли, че много хора не са такива, каквито изглеждат на пръв поглед? Например мистър Медоуз. Този човек ме озадачава. Понякога бих казала, че е типичен англичанин, глупав до мозъка на костите, а друг път долавям някой поглед или дума, които показват, че не е глупав. Не намирате ли това странно? Тапънс заяви твърдо:
— За мен мистър Медоуз е много типичен.
— Но има и други. Сигурно се сещате за кого ми е думата?
Тапънс поклати глава.
— Името — подхвърли мисис О’Рърк насърчително — започва със С.
Тя кимна няколко пъти с глава.
Подтикната от внезапен изблик на гняв и необясним порив да защити едно младо и уязвимо същество, Тапънс произнесе рязко:
— Шийла е просто бунтарка. Такива са обикновено на тази възраст.
Мисис О’Рърк кимна няколко пъти. Тя приличаше много на дебелия порцеланов мандарин, който Тапънс бе виждала върху полицата на камината у леля Грейси. Широка усмивка повдигна кранчетата на устните й. Тя каза тихо:
— Може да не ви е известно, но малкото име на мис Минтън е София.
— Така ли! — изненада се Тапънс. — Мис Минтън ли имате предвид?
— Не — отговори мисис О’Рърк.
Тапънс се извърна към прозореца. Защо тази стара жена създаваше около себе си атмосфера на безпокойство и страх? „Чувствам се като мишка между котешки лапи…“ — помисли си Тапънс.
Пред нея стоеше грамадна, усмихната, монументална жена, която почти мъркаше, но същевременно като че потупваше с лапи и си играеше с нещо, което не искаше да изпусне…
„Глупости… всичко това са глупости! Въобразяваш си“ — помисли си Тапънс, загледана през прозореца към градината. Дъждът бе спрял. От дърветата бавно се стичаха дъждовни капки.
„Но не всичко е плод на въображението ми — разсъждаваше Тапънс. — Аз не съм с развинтено въображение. Тук има нещо, някакво гнездо на зло. Да можех да разбера…“
Мислите й бяха прекъснати внезапно.
В дъното на градината храстите се разтвориха леко. В пролуката се показа някакво лице, което гледаше крадешком къщата. То беше лицето на чужденката, която бе стояла и разговаряла на пътя с Карл фон Дайним.
Очите й бяха така неподвижни, така немигащи, че се сториха на Тапънс нечовешки. Те гледаха вторачено нагоре, към прозорците на „Сан Суси“. Лицето й беше безизразно и все пак в него имаше… да, несъмнено имаше някаква закана. Вкаменено, неумолимо лице. То олицетворяваше някакъв зъл дух, някаква сила, чужда на „Сан Суси“ и на всекидневната баналност на английския пансион. Така, помисли си Тапънс, е гледала Иаил, когато чакала да забие кола в челото на заспалия Сисара12.
12
Иаил — според библейското предание жена на Хевер, вожд на племето кенейци, която убила потисника на израилтяните, ханаанския военачалник Сисара, когато спял, като допряла до слепоочието му остър кол и с удар на чук пробила черепа му. — Бел. прев.