Завръщането на мис Минтън и Бети с купеното целулоидно пате прекъсна монолога, който се бе проточил безспир близо два часа. Когато вдигна глава, Тапънс долови на лицето на мисис Кейли твърде особено изражение. То беше трудно определимо. Възможно е да се дължеше на простим а женска ревност: че вниманието на съпруга й бе насочено изцяло към друга жена. А може би се дължеше на безпокойство, че мистър Кейли излагаше твърде откровено политическите си възгледи. Но безспорно беше изражение на недоволство.
После дойде чаят, а веднага след него — и мисис Спрот от Лондон.
— Надявам се, че Бети е била послушна и не ви е безпокоила? — възкликна тя. — Слушаше ли, Бети? — На което Бети отговори лаконично с една-единствена думичка: — Сла!
Тя обаче не биваше да се схваща като израз на недоволство от завръщането на майка й, а просто като молба за сладко от къпини.
Това предизвика гръмогласен кикот от страна на мисис О’Рърк и укорително: „Моля те, Бети, мила“ — от страна на майката на младата лейди.
След това мисис Спрот седна, изпя няколко чаши кафе и се впусна в оживено описание на покупките си в Лондон, на навалицата във влака, какво разказал един неотдавна завърнал се от Франция войник на пътниците във вагона и какво, и съобщила продавачката на щанда за чорапи — че се очаквал недостиг на чорапи.
Всъщност разговорът беше съвсем банален. Той продължи след това на терасата отвън, защото грееше слънце и от дъждовния ден бе останал само спомен.
Бети тичаше весела наоколо, предприемаше тайнствени експедиции в храстите и изскачаше оттам ту с лавров лист, ту с шепа камъчета, които изсипваше в скута на някой от възрастните, обяснявайки объркано и неразбрано какво представляват. За щастие почти не изискваше чуждо участие в играта си, задоволявайки се от време на време с някой отзив: „Колко хубаво, мидичка!“, „Така ли?“
Никога досега не бе имало такава невинна вечер, толкова типична за „Сан Суси“. Бъбрене, клюки, гадания как ще се развие войната: Ще се съвземе ли Франция? Как ще постъпи Русия? Ще успее ли Хитлер да нахлуе в Англия, ако се опита? Ще падне ли Париж, ако пробивът не се запълни? Вярно ли е, че…? Казват, че… Но си се слух, че…
Разменяха се весело политически и военни сплетни.
„Дали не са опасан разговорите по такива въпроси? — питаше се Тапънс. — Нищо подобно! Те са отдушник. Хората изпитват удоволствие от тези сплетни. Те им помагат да понасят личните си грижи и тревоги.“ Тя даде своя принос към разговора с пикантна история, предшествана тактично от думите: „Син ми казва… естествено това е строго поверително, нали разбирате…“
Внезапно мисис Спрот погледна часовника си и подскочи.
— Боже мой, наближава седем. Отдавна трябваше да сложа детето да легне. Бети… Бети!
Вети от доста време не се виждаше на терасата. Никой не бе забелязал отсъствието й.
Мисис Спрот я завика с растящо нетърпение:
— Бе-ти-и-и! Къде може да е това дете?
Мисис О’Рърк се засмя гърлено:
— Сигурно пак готви някаква пакост. Винаги може да се очаква такова нещо, когато е тихо.
— Бети! Ела тук. След като не получи отговор, мисис Спрот се изправи вече уплашена не на шега.
— Трябва да отида да я потърся. Къде ли може да бъде?
Мис Минтън изказа предположение, че Бети се крие някъде, а Тапънс, която помнеше какво бе правила като дете, предположи, че е в кухнята. Но не можаха да намерят Бети нито в къщата, нито навън. Обиколиха градината, викаха, претърсиха всички спални. Бети я нямаше никъде.
Мисис Спрот започна да се ядосва.
— Лошо дете, много лошо! Мислите ли, че е излязла на пътя?
Тя и Тапънс отидоха заедно до портата и огледаха хълма нагоре и надолу. Никой не се виждаше освен един пощальон на велосипед, който разговаряше с някаква слугиня на вратата на „Свети Луциан“ отсреща.
По предложение на Тапънс двете пресякоха пътя и майката запита разговарящите не са ли забелязали малко момиченце. И двамата поклатиха отрицателно глава, но после слугинята изведнъж си спомни и попита:
— Момиченце в зелена карирана памучна рокличка ли?
— Именно — потвърди мисис Спрот оживено.
— Видях го преди около половин час. Вървеше по пътя с някаква жена.
— С жена ли? — учуди се мисис Спрот. — Каква жена?
Девойката като че ли се посмути.
— Ами, бих казала, малко особена жена. Чужденка. В странно облекло. С нещо като шал, без шапка и с особено лице — необикновено, ако ме разбирате. Забелязах я напоследък тук веднъж-дваж и, да си призная, стори ми се, че нещо й липсва, ако разбирате какво искам да кажа — додаде тя услужливо.