Тапънс мигновено си спомни лицето, което бе видяла да надзърта от храстите тоя следобед и лошото предчувствие, което я бе обзело.
Но в мислите си никога не бе свързвала тази жена с детето и дори сега не можеше да проумее каква връзка може да има помежду им.
Но нямаше много време за размишление, защото мисис Спрот почти падна в ръцете й.
— Ох, Бети, момиченцето ми! Тя е отвлечена. Тя… как изглеждаше жената? Не приличаше ли на циганка?
Тапънс поклати енергично глава.
— О, не, беше руса, много руса, с широко лице, високи скули и силно раздалечени сини очи.
Тя забеляза, че мисис Спрот я гледа втренчено, и побърза да обясни:
— Видях тази жена днес следобед. Надничаше от храстите в дъното на градината. Аз също забелязах, че се навърта насам. Един ден разговаряше с Карл фон Дайним. Трябва да е същата жена.
Слугинята се обади:
— Точно така. Русокоса беше. И нещо й липсваше, ако питате мен. Не разбираше нищичко от това, което й говорех.
— Ох, боже! — простена мисис Спрот. — Какво да правя?
Тапънс я обгърна с ръка:
— Да се върнем в пансиона, ще сръбнете малко бренди, а после ще се обадим по телефона на полицията. Успокойте се. Ще я намерим.
Мисис Спрот тръгна покорно с нея, шепнейки като замаяна:
— Не мога да си представя Бети да тръгне така с непозната.
— Тя е много малка — каза Тапънс. — Затова не се бои.
Мисис Спрот извика отпаднало:
— Тази жена трябва да е някаква ужасна немкиня! Тя ще убие Бети.
— Глупости — отвърна Тапънс твърдо. — Всичко ще се оправи. Предполагам, че е просто някаква смахната. — Но сама не вярваше на думите си. Нито за миг не можеше да повярва, че оная спокойна блондинка е невменяема.
Карл! Дали Карл не знае? Дали Карл няма пръст в тази работа?
Но няколко минути по-късно беше склонна да се съмнява в това. И Карл фон Дайним като другите изглеждаше зашеметен, недоумяващ, крайно изненадан.
Щом се изясниха фактите, майор Блечли взе положението в ръцете си.
— Успокойте се, уважаема госпожо — каза той на мисис Спрот. — Седнете тук. Сръбнете си малко от това бренди. Нищо няма да ви стане. А аз ей сега ще се обадя в полицейския участък.
Мисис Спрот измънка:
— Почакайте за минута… може да има нещо…
Тя изтича нагоре по стълбите и после по коридора влезе в стаята, където беше настанена с Бети.
След една-две минути чуха забързаните й стъпки по стълбищната площадка. Тя слезе по стъпалата като обезумяла и се вкопчи в ръката на майор Блечли, който тъкмо се готвеше да вдигне телефонната слушалка.
— Не, не! — извика тя задъхано. — Недейте… недейте!
И като хълцаше силно, се строполи на едно кресло.
Наобиколиха я. След минута-две тя се овладя. Изправи се на креслото, прегърната от мисис Кейли, и им показа нещо, което държеше.
— Намерих го на пода в стаята си. Беше увито около камък и хвърлено през прозореца. Погледнете, погледнете какво пише.
Томи взе листчето от ръката й и го разгърна.
То представляваше бележка, написана с особен ъгловат чуждестранен почерк, едър и четлив.
ДЕТЕТО ВИ СЕ НАМИРА НА СИГУРНО МЯСТО ПРИ НАС. КОГАТО МУ ДОЙДЕ ВРЕМЕТО, ЩЕ ВИ КАЖЕМ КАКВО ДА НАПРАВИТЕ. АКО ОТИДЕТЕ В ПОЛИЦИЯТА, ДЕТЕТО ВИ ЩЕ БЪДЕ УБИТО. НЕ КАЗВАЙТЕ НИЩО. ЧАКАЙТЕ НАПЪТСТВИЯ. В ПРОТИВЕН СЛУЧАЙ…
Вместо подпис имаше череп с кръстосани кости.
Мисис Спрот стенеше тихо:
— Бети … Бети…
Всички говореха едновременно. Мисис О’Рърк: „Мръсни, кръвожадни негодници!“ Шийла Переня: „Зверове!“ Мистър Кейли: „Невъобразимо, невъобразимо… не вярвам нито думица От това. Глупава, жестока шега.“ Мис Минтън: „Ох, миличкото!“ Карл фон Дайним: „Не мога да го проумея. Това е невероятно.“ А над всички други гърмеше мощният глас на майор Блечли:
— Глупости! Това е опит за сплашване. Трябва да съобщим веднага на полицията. Тя бързо ще разнищи тая работа.
И повторно се устреми към телефона. Този път мисис Спрот го спря с писък на ужасена майка.
— Но, уважаема госпожо — красна той, — трябва непременно да съобщим. Това е нескопосана хитрост да ви попречат да тръгнете по следите на тия мошеници.
— Но те ще я убият!
— Глупости! Не ще посмеят.
— Няма да позволя това, ви казвам. Аз съм й майка. Аз имам думата.
— Зная. Зная. И именно на това разчитат те — че ще реагирате така. Чувствата ви са напълно естествени. Но послушайте ме като военен и човек с жизнен опит: трябва да повикаме полицията.
— Не!
Блечли се озърна да потърси поддръжници.
— Медоуз, съгласен ли сте с мен?