Мисис Спрот само клатеше глава със силно стиснати устни.
Тапънс каза:
— Нека се поставим на тяхно място. Къде биха чакали с колата? Колкото е възможно по-близо до „Сан Суси“, но на място, където колата да не бъде забелязана. Хайде да помислим. Жената и Бети слизат заедно по склона. В подножието е еспланадата. Възможно е колата да е чакала там. Можеш да спреш там за известно време, стига да не я оставяш без надзор. Единствените други подходящи места са паркингът на Джеймз Скуеър, също много наблизо, или пък някоя от малките улички, отклоняващи се от еспланадата.
Точно в този момент някакъв дребничък човечец със стеснително държане и пенсне се приближи до тях и каза с леко заекване:
— Извинявайте… Не се обиждайте, но и неволно подочух какво питахте преди малко носача (сега той се обърна към майор Блечли). Не подслушвах, разбира се, просто идвах да направя справка за един колет. Напоследък пратките страшно се бавят… придвижвания на войски, казват, но е много неприятно, когато подлежи на разваляне. Колета имам предвид, така че, както виждате, случайно подочух и това ми се стори много странно съвпадение…
Мисис Спрот скочи към него и го улови за ръката.
— Видяхте ли я? Видяхте ли момиченцето ми?
— Аха, ваше ли е момиченцето? Представете си… Но кажете ми! — извика мисис Спрот и пръстите й се впиха в ръката на човечеца така, че той направи гримаса от болка.
Тапънс побърза да се намеси:
— Моля ви, разкажете ни по-бързо за всичко, което сте видели. Ще ви бъдем много признателни.
— Хм, всъщност, може да се лъжа. Но описанието толкова съвпада…
Тапънс усещаше, че жената до нея трепери, но самата тя се мъчеше да се държи спокойно и непринудено. Познаваше типа, с който си имаха работа — нервен, объркан, стеснителен човек, неспособен да говори направо по въпроса, а още по-лошо щеше да бъде, ако го насилваха.
— Моля ви, разкажете ни — подкани го тя.
— Беше само… впрочем казвам се Робинс, Едуард Робинс.
— Е, мистър Робинс?
— Живея в Хуайтуейз, на пътя за Ърнс Клиф, в една от новопостроените къщи на новото шосе. Спестявам си много труд, пък и има всички удобства и хубава гледка, дюните са само на един хвърлей.
Тапънс спря с поглед майор Блечли, като забеляза, че той е готов да избухне и каза:
— Значи, вие видяхте момиченцето, което търсим?
— Да, трябва да е то. Момиченце с някаква жена, която прилича на чужденка, казвате? Откровено казано, най-напред впечатление ми направи жената. Защото, естествено, сега всички следим за хора на „петата колона“, нали? Отваряме си очите на четири, както се казва, аз винаги се старая да правя това и така, повтарям, забелязах тази жена. Рекох си, сигурно е бавачка или слугиня. Сума шпионки идват тук като такива, а пък тази жена имаше много особен вид, вървеше по пътя към дюните с малко момиченце, а момиченцето изглеждаше уморено и някак — поизоставаше, а пък часът беше седем и половина, време, когато повечето деца вече са си легнали, затова се взрях добре в жената. Стори ми се, че това я смути. Тя забърза по пътя, като дърпаше детето след себе си, а накрая го вдигна на ръце и пое по пътечката към скалата, което ми се видя странно, разбирате ли, защото там няма никакви къщи, нищичко, чак до Хуайтхейвън, на около пет мили оттатък дюните любимо място за разходка на туристите. Но в случая това ме озадачи. Помислих си: дали жената няма да предава някакви сигнали? Толкова много се чува за вражеска дейност, а тя наистина изглеждаше неспокойна, когато забеляза, че я гледам.
Капитан Хейдок се бе върнал в колата и запалил мотора.
— Значи, пътя за Ърнс Клиф, казвате — рече той. Намира се от другата страна на града, нали?
— Да, ако карате по еспланадата и през стария град, а после направо…
Останалите наскачаха в колата, без да слушат повече Робинс.
Тапънс подвикна: „Благодарим ви, мистър Робинс“ — и потеглиха, оставяйки го със зяпнала уста, вторачен подире им.
Профучаха през града, избягвайки злополуките повече по щастлива случайност, отколкото от умение. Но късметът им работеше. Най-после се озоваха в някакъв разпръснат нов жилищен квартал, малко загрозен от близостта на газовите заводи. Тесни пътища се изкачваха към дюните и завършваха внезапно близо до нанагорнището. Пътят за Ърнс Клиф беше третият от тях.
Капитан Хейдок свърна сръчно по него и подкара нагоре. На края пътят се губеше на голия склон, по който се извиваше тясна пътечка.
— По-добре да слезем тук и да вървим пеш — предложи Блечли.
Хейдок отвърна неуверено:
— Струва ми се, че колата би могла да продължи нагоре. Теренът е достатъчно устойчив. Малко неравен е, но мисля, че ще успеем да минем.