Решението бе издадено в съответствие със заключението на следователя.
II
На другия ден след следствието мисис Бленкънсоп и мистър Медоуз се срещнаха да споделят впечатленията си.
— Ванда Полонска слиза от сцената и пак стигаме до задънена улица — каза Томи мрачно.
Тапънс кимна.
— Да, затворена и от двете страни. Никакви документи, никакви указания отде са дошли парите у нея и братовчед й, никакви сведения с кого са поддържали отношения.
— Много ловко изпипано — отсъди Томи и след малко добави: — Знаеш ли, Тапънс, положението не ми харесва.
Тапънс се съгласи. И наистина, новините не бяха никак успокоителни.
Френската армия отстъпваше и едва ли можеше да се очаква някакъв обрат. Дюнкерк вече се евакуираше. Очевидно падането на Париж беше въпрос само на няколко дни. Всички бяха потресени от разкритията, че липсват оръжие и други материали, за да се окаже съпротива на мощните германски моторизирани части.
— Дали причината е само в присъщата ни неразбория и мудност? — подхвана отново Томи. — Или е умишлено нагласено?
— Според мен по-скоро второто, но не може да се докаже.
— Така е. Нашите противници са изпечени в тая работа.
— Сега разчистваме предателите.
— Е, да, прибираме очебийните, а мисля, че трябва да ударим мозъците, скрити зад кулисите. Мозъци, организация, цял грижливо обмислен план — план, който използва нашата мудност и пипкавост, нашите дребнави дрязги.
— Нали затова именно сме тук — каза Тапънс, — ала още нямаме резултати.
— Все пак направихме нещичко — напомни й Томи.
— Да, с Карл фон Дайним и Ванда Полонска. Дребната риба.
— Смяташ ли, че те са работели заедно?
— Сигурно — отговори Тапънс замислено. — Не забравяй, че ги видях да разговарят.
— Тогава Карл фон Дайним трябва да е нагласил отвличането?
— Предполагам.
— Но защо?
— И аз се питам защо — каза Тапънс. — Тъкмо с това си блъскам главата непрекъснато. Но не мога да си го обясня.
— Защо ще отвличат именно това дете? Кои са семейство Спрот? Те нямат пари, значи не е за откуп. Нито той, нито тя са на държавна служба.
— Нали ти казах, Томи. И аз не мога да си го обясня.
— Дали мисис Спрот не се сеща нещо?
— Тази жена — произнесе Тапънс презрително — няма мозък дори колкото кокошка. Тя изобщо не мисли. Само повтаря, че точно това можело да се очаква от коварните германци.
— Глупачка! — отсече Томи. — Германците са умни хора. Трябва да има някаква причина, за да пратят някой от своите агенти да отвлече дете.
— Знаеш ли — каза Тапънс, — имам чувството, че мисис Спрот би могла да се сети за причината, ако помисли. Трябва да има нещо — някаква тайна, до която тя неволно се е добрала може би без да знае точно каква.
— Не казвайте нищо. Чакайте напътствия — цитира Томи бележката, намерена в спалнята на мисис Спрот. — Дявол да го вземе, тук има някакъв скрит смисъл.
— Сигурно има… непременно има. Според мен съществува само една възможност: някой е дал нещо на съхранение у мисис Спрот или у мъжа й — дал го е може би защото са толкова банални, невзрачни хора, че никой не би се усъмнил, че го държат у себе си каквото и да е то.
— Това е идея!
— Да, но прилича много на шпионски роман. Изглежда невероятно.
— Накара ли мисис Спрот да си поблъска главата?
— Да, но бедата е там, че всъщност това не я интересува. За нея важното е, че си е възвърнала Бети и изпада в истерия, че е застреляла човек.
— Странни създания са жените — замисли се Томи, — Първо се разбеснява като отмъстителна фурия така, че би изпозастреляла хладнокръвно цял полк, без да й мигне окото, само и само да възвърне детето си, а след като успява да убие похитителката по някаква невероятна случайност, разревава се и почва да я гризе съвестта.
— Но следователят я оправда напълно — вметна Тапънс.
— Естествено. Ей богу, на нейно място аз не бих се решил да стрелям.
— Вероятно и тя не би се решила, ако съзнаваше какво рискува. Стреля, понеже не знаеше колко трудно е да улучи.
Томи кимна в знак на съгласие.
— Съвсем като в библията — рече той. — Давид и Голиат.
— О! — възкликна Тапънс.