Възможно е Томи да я е проследил в тайнственото й скитане и да е открил нещо, заслужаващо внимание.
Той сигурно ще се свърже с Тапънс по уговорения специален начин или скоро ще се появи сам.
Все пак Тапънс не можеше да се отърси от известно чувство на тревога. Тя реши, че в ролята й на мисис Бленкънсоп ще бъде напълно естествено да прояви известно любопитство и дори безпокойство. И без да вдига повече шум, тръгна да търси мисис Переня.
Мисис Переня не беше склонна да говори надълго и нашироко на тази тема. Тя даде да се разбере, че такова поведение от страна на един от пансионерите й не може нито да се извини, нито да се замаже. Тапънс възкликна задъхано:
— О, но може да му се е случило нещастие! Уверена съм в това. Той не е такъв човек… съвсем не е лекомислен или нещо от тоя род. Трябва да го е прегазила кола или да му се е случило нещо друго.
— Вероятно скоро ще разберем по един или друг начин — отвърна мисис Переня.
Но денят мина, а нямаше следа от мистър Медоуз. Вечерта мисис Переня по настояване на пансионерите си се съгласи крайно неохотно да съобщи на полицията.
В пансиона дойде сержант с бележник и си записа някои подробности. Така се установиха някои факти. Мистър Медоуз тръгнал от дома на капитан Хейдок в десет и половина. Оттам вървял пеш с някой си мистър Уолтърс и някакъв си доктор Къртис до портата на „Сан Суси“, където се сбогувал с тях и свърнал по автомобилната алея.
От този момент нататък мистър Медоуз като че бе изчезнал вдън земя.
Според Тапънс от това следваха две хипотези.
Когато е вървял по алеята, Томи може да е видял, че мисис Переня иде насреща му, мушнал се е в храстите и после я е проследил. Като забелязал, че се среща с някакъв непознат, след това може да е проследил непознатия, докато мисис Переня се е върнала в „Сан Суси“. В такъв случай вероятно е жив и здрав и върви по някаква следа. А при това положение добронамерените усилия на полицията да го издири може да развалят работата.
Другата хипотеза не беше толкова приятна. Тя се свеждаше до две картини: едната — мисис Переня се прибира „запъхтяна и разчорлена“, другата — която не можеше да се пренебрегне — мисис О’Рърк стои на прозореца, държи тежък чук и се усмихва.
Този чук криеше страшни възможности.
Какво ще търси чук, захвърлен навън?
Що се отнася до това, кой си е послужил с него, въпросът беше по-труден. Той много зависеше от точното време, когато мисис Переня се е прибрала в пансиона. Сигурно някъде към десет и половина, но за нещастие никоя от играещите бридж не си бе отбелязала точно часа. Мисис Переня бе заявила категорично, че е излязла само да види какво е времето. Но човек не се запъхтява само от гледане на времето. Явно й беше крайно неприятно, че мисис Спрот я е видяла. А колкото до четирите дами, можеше да бъде спокойна, защото те са били заети да играят бридж.
В колко часа е станало това?
Както се убеди Тапънс, никоя не беше наясно по този въпрос.
Ако часът съвпадаше, очевидно подозрението бе насочено главно към мисис Переня. Но имаше и други възможности. Трима от обитателите на „Сан Суси“ се намираха навън в момента, когато Томи се е прибирал.
Първо, майор Блечли. Той е бил на кино, но е ходил сам, а и настояването му да разправи надълго и нашироко целия филм би навело всеки подозрителен човек на мисълта, че нарочно си е подготвял алиби.
Второ, болнавият мистър Кейли, който обикалял градината. Ако мисис Кейли не беше се обезпокоила за съпруга си, никой изобщо не би узнал за тази разходка и всеки би помислил, че той си е стоял здраво увит в одеяла като мумия в своето кресло на терасата. (Ала нямаше да бъде в характера му да се излага толкова дълго на нощния въздух.)
И най-после, самата мисис О’Рърк, размахваща чука и усмихната…
IV
— Какво има, Деб? Изглеждаш угрижена, мила.
Дебъра Бирсфърд се сепна, после се засмя и се взря право в съчувствените кестеняви очи на Тони Марсдън. Тони й харесваше. Той беше умен, смятаха го за един от най-способните нови служители в шифровъчния отдел и му предричаха блестящо бъдеще.
Дебъра обичаше работата си, макар че я намираше твърде напрегната и уморителна, понеже изискваше прекомерно съсредоточаване. Но беше полезна и й вдъхваше приятното чувство, че върши нещо важно. Това значеше истинска работа, а не да се мотаеш в някоя болница и да се чудиш какво да правиш.
— О, нищо ми няма — отговори тя. — Просто семейни проблеми! Нали разбираш!
— Родителите са понякога трудно поносими. Как са твоите?
— Мисля за майка си. Право да ти кажа, малко се безпокоя за нея.