— Защо? Какво се е случило?
— Знаеш ли, замина за Корнуол при една моя стара леля, ужасно досадна жена. Седемдесет и осем годишна и съвсем изкуфяла.
— Никак не й е лесно на майка ти — изказа се съчувствено младият човек.
— Да, но е много благородно от страна на мама. Беше й много мъчно, че никому не е нужна в тази война. Как няма да и е мъчно, като през миналата война е била медицинска сестра и е вършила още сума други работи. Ho cera, е съвсем друго, не им трябват възрастни. Искат млади хора за фронта. Та, както казах, стана й мъчно, затова отиде в Корнуол при леля Грейси, да се позанимава с градината, да отгледа повечко зеленчуци и тъй нататък.
— Много разумно — съгласи се Томи.
— Да, старае се колкото може да бъде полезна. Знаеш ли, още е твърде работлива — каза Дебъра с нежност.
— Това е много похвално.
— Но не е там работата. Бях много спокойна за нея. Само преди два дни получих писмо, наглед много весело.
— Че какво лошо има тогава?
— Лошото е, че помолих Чарлз, който отиваше да се види със своите в тоя край, да се отбие и при нея. Е, отбил се. Но тя не била там.
— Не била там ли?
— Не. Изобщо не е ходила там! Явно не е ходила! Тони изглеждаше малко объркан.
— Много странно — промърмори той. — А къде е баща ти?
— Татко ли? О, той е някъде в Шотландия. В едно от ония ужасни министерства, където по цял ден завеждат документи, и то в по три екземпляра.
— Да не би майка ти да е отишла при него?
— Не може да бъде. Той е в район, където жени не се допускат.
— О… ъ-ъ… е, тогава може просто да е запрашила нанякъде.
Тони съвсем се обърка, особено като гледаше големите тревожни очи на Дебъра, вторачени умолително в него.
— Да, но защо? Много е странно. Във всичките си писма разправя за леля Грейси, за градината и какво ли не още.
— Естествено, естествено — побърза да вметне Тони. — Сигурно иска да мислиш… такова… в тия времена… Е, случва се от време на време да изчезват хора, ако ме разбираш какво искам да кажа…
Тъжният поглед на Дебъра изведнъж стана гневен.
— Ако смяташ, че мама е отишла просто да прекара уикенда с някого, много се лъжеш. Много. Мама и татко са верни един на друг — искрено верни. Предаността им е станала вече предмет на шеги в семейството. Мама никога не би…
— Разбира се, дума да не става — побърза да каже Тони. — Извинявам се! Съвсем нямах намерение…
Дебъра, успокоена, сбърчи чело.
— Но има нещо още по-странно: онзи ден ми казаха, че видели мама, представи си, в Лийхемптън. Разбира се, аз отговорих, че не може да е била тя, защото се намира в Корнуол, но сега се двоумя…
Тони, който поднасяше огънче към цигарата си, изведнъж се спря и клечката угасна.
— Лийхемптън ли? — попита той рязко.
— Да. Не мога да си представя майка си на такова място. Там просто няма какво да правиш и е пълно само с полковници в оставка и стари моми.
— Вярно, мястото не ми се вижда твърде подходящо — рече Тони.
Той запали цигарата си и запита небрежно:
— Какво е правила майка ти през миналата война? Дебъра отговори машинално:
— Била е за малко медицинска сестра и е шофирала на някакъв генерал, военна кола, разбира се, не автобус. Най-обикновени неща.
— Аха, аз пък мислех, че е била като теб — в разузнаването.
— Ами, мама няма глава за такава работа. Но мисля, че тя и татко са се занимавали с някаква детективска дейност. С тайни документи и големи шпиони — нещо от тоя род. Разбира се, те, милите, преувеличават много всичко, като че ли е било страшно важно. Откровено казано, ние не ги насърчаваме да говорят много за това защото, нали знаеш как е в семейство, където ти повтарят все една и съща история!
— Е, така е — каза Тони Марсдън весело. — Напълно съм съгласен с теб.
На другия ден, когато се прибра в квартирата си, на Дебъра й направи впечатление, че нещо в стаята й е ненормално.
Минаха няколко минути, докато разбере какво е. Тогава натисна звънеца и попита ядосано хазайката си какво е станало с голямата фотография, която стои винаги върху скрина.
Мисис Роули се обиди.
— Не знам — отговори тя възмутена. — Не съм я пипвала. Може Глейдис…
Но Глейдис също отрече да е бутала фотографията, Може да е бил човекът от газоснабдяването, подхвърли тя обнадеждаващо.
Ала на Дебъра й беше трудно да повярва, че служител от газоснабдяването ще хареса и ще задигне портрета на една възрастна жена.
Според нея много по-вероятно изглеждаше Глейдис да е счупила рамката на фотографията и набързо да е скрила всякакви следи от престъплението си в кофата за смет.
Дебъра не искаше да прави скандал. Е, някога ще накара майка си да й прати друга снимка.