— Какво, Албърт?
— Имам предвид, че ако той вече се е разкрил, вие не би за да правите същото.
Албърт помълча, за да подреди мислите си, после продължи:
— Според мен те са разкрили спатиите му, но е възможно да не знаят нищо за вас, затова трябва да продължавате да се прикривате.
— Не мога да реша какво да правя — въздъхна Тапънс.
— Как смятахте да постъпите, мадам?
Тапънс промърмори замислено:
— Смятах да загубя някое написано от мен писмо, да вдигна скандал, да се престоря на много разтревожена. След това вероятно Биътрис ще го намери във вестибюла и ще го сложи там на масата. Тогава заинтересованата личност ще надзърне в него.
— А какво ще има в писмото?
— Ами, горе-долу, че съм успяла да открия коя е въпросната личност и че утре ще направя подробен доклад. Тогава, разбираш ли, Албърт, H или M ще трябва да действат открито, за да се опитат да ме премахнат.
— Да, и може да успеят.
— Няма да успеят, ако бъда нащрек. Сигурно ще се наложи да ме примамят някъде, на някакво усамотено място. Именно тогава ти ще влезеш в ролята си. Защото те не подозират, че съществуваш.
— Аз ще ги проследя и ще ги хвана на местопрестъплението, както се казва, така ли?
Тапънс кимна.
— Точно така. Но трябва да го обмисля внимателно. Ще се срещнем утре.
III
Тапънс тъкмо излизаше от местната библиотека, стискайки под мишница препоръчаната й „хубава книга“, когато я стресна нечий глас:
— Мисис Бирсфърд.
Тя се обърна рязко и видя висок, тъмнокос млад мъж с приятна, но малко смутена усмивка. Той каза:
— Изглежда не ме помните?
Тапънс знаеше тази изтъркана фраза. И можеше да предвиди с точност какви ще бъдат следващите думи.
— Аз… ъ-ъ… дойдох един ден у вас с Дебъра.
Аха, от приятелите на Дебъра е! А те бяха толкова много, че Тапънс трудно ги различаваше един от друг! Едни тъмнокоси като този млад човек, други руси, от време на време някой риж, но всички като че ли излезли от един калъп — учтиви, възпитани, с малко дълга за вкуса на Тапънс коса. (Подхвърлеше ли се намек за това, Дебъра отговаряше: „Ох, мамо, не бъди толкова старомодна! Аз не мога да търпя къса коса.“)
Досадно е да те срещне и да те познае някой от младите приятели на Дебъра тъкмо сега. Обаче сигурна щеше да успее бързо да се отърве от него.
— Аз съм Антъни Марсдън — обясни младежът.
Тапънс измънка престорено:
— О, спомням си — и се ръкува.
— Страшно се радвам, че ви намерих, мисис Бирсфърд — продължи Тони Марсдън. — Знаете ли, аз съм колега на Дебъра, а междувременно се случи нещо много странно.
— Така ли? — учуди се Тапънс. — А какво именно?
— Знаете ли, Дебъра разбрала, че не сте в Корнуол, както мислела и в такъв случай положението ви става малко деликатно, нали?
— Вярно, дявол да го вземе! — каза Тапънс загрижено. — Но как е узнала?
Тони Марсдън й обясни. След това добави малко стеснително.
— Разбира се, Дебъра няма представа какво правите всъщност тук.
Той помълча дискретно, после продължи:
— Мисля, че е необходимо да знае. Аз работя горе-долу по същата линия. Смятат ме за нов служител в шифровъчния отдел. А всъщност имам нареждане да демонстрирам малко фашистки възгледи — да се възхищавам от нацистката система, да подхвърлям, че не би било лошо да сключим ползотворен съюз с Хитлер и други подобни, за да видя как ще реагират събеседниците ми. Знаете ли, има голяма гнилота и искаме да разберем кой се крие зад нея.
„Гнилота навред“ — помисли си Тапънс.
— Но щом Дебъра ми разказа за вас — продължи младежът, — реших да дойда веднага и да ви предупредя, за да можете да скалъпите някакво правдоподобно обяснение. Знаете ли, случайно научих какво вършите и че то s от жизненоважно значение. Ще бъде фатално, ако се разбере коя сте. Според мен най-добре е да заявите, че сте дошла при капитан Бирсфърд в Шотландия или някъде другаде. Можете да обясните, че са ви разрешили да работите там с него.
— Вярно, мога — произнесе Тапънс замислено.
Тони Марсдън каза загрижено:
— Сигурно си мислите, че ви се меся?
— Не, не, напротив, много съм ви признателна.
Тони подхвърли малко ни в клин, ни в ръкав:
— Аз съм… такова… знаете ли… влюбен в Дебъра.
Тапънс го стрелна с насмешлив поглед.
Колко далечен й се струваше този свят на вежливи младежи, които като че ли ни най-малко не се обезсърчаваха от грубостта на Деб! Този млад човек, мислеше си Тапънс, е много привлекателен представител на това поколение.
Тя се отърси, както се изразяваше, от „мирновременните мисли“ и насочи вниманието си към сегашното положение.
След минута-две изрече бавно: