Дявол да го вземе, защо не бе проявил по-голяма предпазливост…
В избата имаше слаба светлина. Тя проникваше през решетката, която се намираше високо в един ъгъл. Ако успееше да освободи устата си, можеше да извика за помощ. Възможно е някой да го чуе, макар че вероятността беше малка.
Половин час той се мъчи да разхлаби въжетата, с които беше вързан и да разкъса със зъби превръзката на устата си. Обаче всичко остана напразно. Хората, които му бяха сложили тия неща, си разбираха от работата.
Прецени, че е късно следобед. Тъй като не се чуваше никакъв шум отгоре, предположи, че Хейдок е излязъл.
Гоя негодник сигурно играе голф и гадае в клубната постройка какво може да се е случило на Медоуз.
„Оня ден вечеряхме заедно… Тогава изглеждаше на пълно нормален. И изведнъж изчезва като дим.“
Томи кипеше от яд. Ах, тия сърдечни английски обноски! Нима всички са толкова слепи да не забележат тази обла пруска глава! Дори самият той не бе я забелязал. Ето на какво е способен елин добър актьор!
А той беше тук и се бе провалил! Позорно се бе провалил! Вързан като пиле и никой не може да се сети къде е.
Ах, защо Тапънс не притежаваше дарбата ясновидство! В такъв случай тя би могла да се сети. Понякога проявяваше необикновена прозорливост…
Но какво е това?
Томи наостри уши и се ослуша в някакъв далечен шум.
Е, просто някой си тананикаше някаква мелодия.
А той стоеше тук, неспособен да издаде нито звук, за да привлече вниманието му.
Тананикането се приближаваше. Ужасно фалшив глас.
Но мелодията, макар и обезобразена, се разпознаваше. Тя датираше от предишната война и сега отново бе станала модна.
Колко често си я бе тананикал през 1917 година!
Но дявол да го вземе тоя! Защо не я пее както трябва?
Изведнъж Томи се вцепени, напрегна се цялото му тяло. Тези особени грешки му бяха странно познати. Само един човек винаги бъркаше на това място и по такъв начин!
„Боже мой, та това е Албърт!“ — помисли си Томи.
Албърт обикаляше около „Контрабандистка почивка“. Албърт беше съвсем наблизо, а Томи стоеше тук, вързан, неспособен да помръдне нито ръка, нито крак, неспособен да издаде нито звук!
Момент. Нима беше напълно безсилен?
Имаше един звук, който той можеше да издаде — наистина не така лесно с вързана уста, както с отворена, но все пак можеше.
Томи започна отчаяно да хърка. Затвори очи, готов да се престори на дълбоко заспал, ако Епълдор слезе в избата, и хъркаше ли, хъркаше.
Късо хъркане, късо хъркане, късо хъркане — пауза — дълго хъркане, дълго хъркане, дълго хъркане — пауза — късо хъркане, късо хъркане, късо хъркане…
II
Когато Тапънс си тръгна, Албърт остана дълбоко смутен.
Колкото по остаряваше, толкова по-бавно работеше мозъкът му, но все още умееше да разсъждава трезво. Положението изобщо му се струваше много лошо. Преди всичко войната вървеше зле. „Ах, тези германци!“ — мислеше си Албърт тъжно, но почти без озлобление. Викат: „Хайл, Хитлер“, с протегната ръка, маршируват, без да прегъват крака, прегазват света, бомбардират, косят с картечници, изобщо гадна напаст! Трябва да бъдат спрени, няма две мнения затова — ала като че ли никой досега не бе успял да ги спре.
А пък тая мисис Бирсфърд, толкова симпатична жена, е затънала до гуша в една каша и продължава да си търси белята, та и нея се налага да възпира! Това му се струваше невъзможно. Трябва да се справят с „петата колона“, а тя е мръсна пасмина. На всичко отгоре в нея има и истински англичани! Какъв позор!
А господарят, който единствен можеше да възпре господарката от неблагоразумие, господарят бе изчезнал.
Това никак не се харесваше на Албърт. Изглежда „тия германци“ имат пръст в тази работа.
Да, лошо. Май трудно ще му бъде.
Албърт нямаше вкус към дълбоки размишления. Но както повечето англичани беше упорит и не мирясваше докато така или иначе не избистреше мислите си. След като реши, че трябва на всяка цена да намери господаря ря, Албърт като вярно куче се залови да го дири.
Нямаше определен план, а действаше досущ по същия начин, както постъпваше обикновено, когато търсеше чантата на жена си или очилата си, ако някой от тези важни предмети се загубеше. С други думи, отиваше на мястото, където за последен път бе видял липсващите предмети и започваше диренията си оттам.