В случая последният известен факт за Томи беше, че е вечерял с капитан Хейдок в „Контрабандистка почивка“, а след това се е върнал пеш в „Сан Суси“ и за сетен път е бил видян, когато е минавал през портата.
Ето защо, ръководейки се от тези сведения, Албърт се изкачи по хълма, спря се пред вратата на „Сан Суси“ и няколко минути я съзерцава с надежда тя да му разкрие нещо. Но тъй като не му дойде никакво просветление, въздъхна и се заизкачва бавно по склона към „Контрабандистка почивка“.
Тази седмица Албърт също бе ходил на кино и интригата на „Скитащият певец“ му бе направила голямо впечатление. Колко романтично! Неволно му се натрапваше мисълта, че самият той се намира в подобно положение. И като героя на екрана, верния Блондел, играй от Гари Купър, търсеше затворения си господар. И той като Блондел някога се бе сражавал рамо до рамо с господаря си. Сега господарят му бе станал жертва на вероломство и нямаше кой друг да го търси и да го върне в любящите обятия на кралицата на Беренгария освен верния му Блондел.
Албърт с въздишка си припомни нежната мелодия на „Rihard ô mon Roi“14, която преданият трубадур пееше с такова чувство под всяка кула.
Жалко, че самият той не умееше да запамети мелодия.
Беше му нужно много време, за да научи някоя мелодия.
Албърт закръгли устни, за да се опита да подсвирква.
Напоследък започваха да се пеят пак старите песни. „Ако беше ти единствена на тоя свят, а аз — единствен, само с теб…“
Албърт се спря да огледа прясно боядисаната бяла порта на „Контрабандистка почивка“. Да, точно тук бе идвал господарят на вечеря.
Изкачи се още малко по склона и излезе на дюните.
Тук нямаше нищо. Нищо освен трева и няколко овце.
Пътната врата на „Контрабандиста почивка“ се отвори и излезе една кола. Някакъв едър човек в панталон голф и с щеки за играта голф я подкара надолу по хълма.
„Това може да бъде само капитан Хейдок“ — заключи Албърт.
Той се върна обратно и се загледа в „Контрабандистка почивка“. Спретната къщурка. Хубава градина. Красива гледка.
Наблюдаваше я с умиление. „Такива чудни думи аз ще ти мълвя“, тананикаше си той.
От една странична врата на къщата излезе човек с мотика в ръка и изчезна през една малка вратичка.
Това мигновено събуди любопитството на Албърт, който отглеждаше латинки и малко салата в градинката зад къщата си.
Той се промъкна по-близо до „Контрабандистка почивка“ и мина през отворената порта. Да, спретната къщурка.
Заобиколи полека къщата. Някъде долу, на нещо като площадка, до която се стигаше по стъпала, имаше малка зеленчукова градина. Там работеше човекът, който бе излязъл от къщата.
Албърт то наблюдава с интерес няколко минути. После се обърна и загледа къщата.
Спретната къщурка, помисли си той за трети път Точно за каквато би мечтал един морски офицер в оставка. Тук именно бе вечерял господарят оня ден.
Няколко пъти Албърт обиколи бавно къщата. Взираше се в нея така, както бе гледал портата на „Сан Суси“ — с надежда, сякаш, я молеше да му каже нещо.
И вървешком си тананикаше тихо — съвременен Блондел, търсещ своя господар.
„Толкоз хубави неща ще правим — тананикаше си Албърт. — Такива чудни думи аз ще ти мълвя…“ Дали не бъркаше? Той вече бе изпял този куплет.
Чудна работа, май капитанът отглежда свине? До ушите му стигна продължително изгрухтяване. Чудно… като че ли иде изпод земята. Странно място за свинарник.
Не, не може да са свине: Сякаш някой спи. Изглежда си подремва в избата.
Такъв ден наляга на сън, но тъкмо на такова ли пък място! Бръмчейки като пчела, Албърт се приближи още повече.
Ето откъде иде шумът — от оная малка решетка. Грух, грух, грух — хъ-ъ-ър, хъ-ъ-ър, х-ъ-ър — грух, грух, грух. Интересно хъркане — напомняше му за нещо…
„Аха! — възкликна Албърт. — Сетих се: това е О. Точка, точка, точка, тире, тире, тире, точка, точка, точка.“
Огледа се бързо.
После коленичи и като зачука тихо по желязната решетка на избеното прозорче, започна да предава съобщение.
Глава 13
I
Макар че Тапънс си легна с оптимистично настроение, тя почувства остра реакция в ония ранни утринни часове, когато човек се събужда най-отпаднал духом.
Но като слезе на закуска и видя в чинията си писмо, адресирано със старателно изопачен почерк, духът й се повдигна отново.
Това писмо не беше от Дъглас, Реймънд, Сирил или другите фиктивни личности, от които редовно получаваше кореспонденция. Тази сутрин между пощата й имаше цветна картичка с мечето Бонзо и думите: „Извинявам се, че не писах по-рано. Всичко върви добре. Моди.“