Тапънс го гледаше смаяна. Не можеше да разбере смисъла на думите му.
Тя не бе взела нищо и не бе скрила нищо. Хейдок се обърна към Ана:
— Излез.
Жената му върна пистолета и напусна бързо стаята. Хейдок се тръшна на едно кресло и явно полагаше големи усилия да се овладее.
— Трябва да разберете, че не можете да се измъкнете така — заговори той. — Вие сте в ръцете ми! А аз имам средства да накарам хората да говорят, неприятни средства. Накрая ще се принудите да ми кажете истината. И тъй, какво направихте с нея?
Тапънс бързо схвана, че поне тук имаше възможност да се пазари. Само че трябваше да разбере какво според Хейдок задържа у себе си.
Тя запита предпазливо:
— Отде знаете, че е у мен?
— От това, което казахте, глупачка такава! Тя не е у вас. Знаем, понеже сте се преоблекли изцяло.
— Ами ако съм я пратила по пощата на някого? — подхвърли Тапънс.
— Не говорете глупости. Всичко, което сте пратили по пощата от вчера насам, е проверено. Не сте я пратили. Не, само едно нещо бихте могли да направите. Скрили сте я в „Сан Суси“, преди да излезете тази сутрин. Давам ви само три минути да ми кажете къде е това скривалище.
Той сложи часовника си на масата.
— Три минути, мисис Томас Бирсфърд.
Часовникът на камината тиктакаше.
Тапънс седеше скована, с непроницаемо, безстрастно лице.
То не издаваше с нищо мислите, които бушуваха в главата й.
Под блясъка на някаква замайваща светлина тя видя всичко — виждаше цялата работа с ослепителна яснота и най-после разбираше кой е центърът и двигателят на цялата организация.
Стресна я гласът на Хейдок:
— Още десет секунди!
Тя го гледаше като насън, виждаше как ръката с пистолета се вдига, чуваше го да брои:
— Едно, две, три, четири, пет…
Бе стигнал до осем, когато екна гърмеж и той се строполи ничком на креслото си с изражение на смайване върху широкото си червендалесто лице. Толкова бе погълнат в наблюдаване на жертвата си, че не бе усетил как вратата зад гърба му се открехна бавно.
За миг Тапънс скочи на крака. Промъкна се между униформените полицаи в антрето и сграбчи една облечена в туид ръка.
— Мистър Грант!
— Да, да, мила моя, всичко е наред. Вие бяхте чудесна!
Тапънс не обръщаше внимание на тези уверения.
— Бързо! Няма време за губене. Имате ли тук кола?
— Да. — Той я гледаше учудено.
— Бърза ли е? Трябва да отидем в „Сан Суси“ веднага. Трябва да бъдем там, преди да успеят да се обадят по телефона тук и да разберат, че никой не отговаря.
След две минути бяха вече в колата, която се запровира през уличките на Ледърбароу. Когато излязоха в открито поле, стрелката на скоростомера отскочи.
Мистър Грант не задаваше въпроси. Седеше си спокойно, докато Тапънс следеше с трепет скоростта. Шофьорът, получил съответните нареждания, караше с максимална скорост, каквато можеше да развие колата.
Тапънс проговори само веднъж:
— Как е Томи?
— Жив и здрав. Освободихме го преди половин час.
Тя кимна.
Най-после наближиха Лийхемптън. Профучаха през града и залъкатушиха нагоре по хълма.
Тапънс скочи от автомобила и се втурна с мистър Грант по автомобилната алея. Както винаги вратата на вестибюла беше отворена. Никой не се виждаше. Тапънс затича пъргаво по стълбата.
Тичешком само надзърна в стаята си и забеляза безредието: отворените чекмеджета, разхвърляното легло. Кимна, продължи по коридора и влезе в стаята, заемана от мистър и мисис Кейли.
Стаята беше пуста. Тя имаше спокоен вид и миришеше леко на лекарства.
Тапънс притича до леглото и дръпна завивките.
Те паднаха на земята. Тапънс пъхна ръка под дюшека. Обърна се тържествуващо към мистър Грант с оръфана детска картинна книжка в ръка.
— Ето я. Всичко е тук!
— Но, дявол да го вземе…
Обърнаха се. На прага стоеше мисис Спрот и ги гледаше втренчено.
— А сега — произнесе Тапънс, — позволете ми да ви представя М! Да. Мисис Спрот! Трябваше отдавна да се сетя.
Атмосферата се поразведри, когато след малко на вратата застана мисис Кейли.
— О, боже мой! — възкликна мисис Кейли, гледайки с ужас разхвърляното легло на своя съпруг. — Какво ли ще каже мистър Кейли?
Глава 15
— Трябваше да се сетя още отначало — каза Тапънс.
Тя оправяше разклатените си нерви със солидна порция старо бренди и се усмихваше ту на Томи, ту на мистър Грант, ту на Албърт, който седеше пред халба бира, ухилен до уши.
— Разкажи ни всичко, Тапънс — замоли Томи.
— Най-напред ти — възрази Тапънс.
— Нямам кой знае какво за разказване — рече Томи. — Разкрих тайната на радиопредавателя по чиста случайност. Надявах се да измамя Хейдок, но той излезе по-хитър от мен.