Тогава реших да направя смяна. Исках да се измъкна от Германия и да разбера защо са насърчавали Карл да стори същото. Облякох трупа му в моите дрехи и го сложих на леглото си. Лицето му беше обезобразено от изстрела в главата. Знаех, че хазяйката ми е полусляпа.
С документите на Карл фон Дайним се прехвърлих в Англия и отидох на препоръчания, му адрес. Адресът беше „Сан Суси“.
Докато бях там, играех ролята на Карл фон Дайним, без нито за минута да отслабя вниманието си. Установих, че е уредено настаняването ми на работа в тамошните химически заводи. Отначало помислих, че така нацистите искат да ме принудят да работя за тях. По-късно разбрах, че ролята, отреждана на клетия ми приятел, е била съвсем друга: да бъде изкупителна жертва.
Когато ме арестуваха по фалшиви улики, не казах нищо. Исках да забавя колкото може повече разкриването на истинската ми самоличност. Исках да видя какво ще стане.
Едва преди няколко дни един от нашите хора ме разпозна и истината излезе наяве. Шийла рече укорително:
— Трябваше да ми кажете.
— Ако така съм ви огорчил, извинявам се — отвърна той кротко.
Очите му бяха впити в нейните. Тя го гледаше гневно и надменно, но изведнъж гневът й се стопи.
— Сигурно не сте могли да постъпите другояче — каза тя.
— Мила…
Изведнъж той се овладя.
— Елате да танцуваме.
Двамата се отдалечиха заедно. Тапънс въздъхна.
— Какво има? — попита Томи.
— Дано Шийла да продължава да го обича сега, когато не е вече германски изгнаник, срещу когото са настървени всички.
— Изглежда, че наистина го обича.
— Да, но ирландците са страшно опаки хора. А Шийла е бунтарка по рождение.
— А защо Карл претърси стаята ти? Това ужасно ни подведе.
Томи се засмя.
— Вероятно, защото е мислел, че у мисис Бленкънсоп има нещо фалшиво. Всъщност, докато ние сме подозирали него, той е подозирал нас.
— Хей, вие двамата — подвикна Дерик Бирсфърд, когато минаваше с дамата си край масата на своите родители, — защо не дойдете да танцувате?
Той им се усмихна насърчително.
— Бог да ги благослови, толкова са внимателни към нас — каза Тапънс.
След малко близнаците Дерик и Дебъра — той с дамата си, тя с кавалера си — се върнаха и седнаха при старите.
Дерик се обърна към баща си:
— Радвам се, че успя да получиш работа. Но май не е твърде интересна, а?
— Нищо особено — отговори Томи.
— Няма значение, нали все пак вършим нещо. А това е важното.
— И аз се радвам, че разрешиха на мама да отиде да работи с него — обади се Дебъра. — Тя изглеждаше толкова щастлива. Нали работата не беше много скучна, мамо?
— Никак не ми се видя скучна — отговори Тапънс.
— Чудесно! — каза Дебъра и добави: — Когато свърши войната, ще мога да ви разкажа нещичко и за моята работа. Страшно интересна е, но много поверителна.
— Колко е забавно! — възкликна Тапънс.
— Така е! Разбира се, не е така забавно, както да летиш…
Тя погледна със завист Дерик и добави:
— Той е препоръчан за…
— Млъкни, Деб! — прекъсна я Дерик бързо.
— Хей, Дерик — обади се Томи, — какво става с теб?
— Ами нищо особено, правим някакви опити. Не знам защо избраха именно мен — измънка младият летец зачервен. Изглеждаше така смутен, като че са го обвинили в най-смъртен грях.
Той стана, русото момиче също стана.
— Не бива да пропускаме нито един танц. Това е последната вечер от отпуската ми.
— Хайде, Чарлз — подкани Дебъра.
Двете двойки се понесоха отново по дансинга. Тапънс се молеше мислено:
„О, пази ги, боже! Дано нищо да не им се случи.“ Тя вдигна глава и срещна погледа на Томи.
— Какво ще правим с онова дете? — проговори той.
— Бети ли? О, Томи, радвам се, че и ти си мислил по този въпрос! Струваше ми се, че само аз като майка… Но сериозно ли говориш?
— Дали да я осиновим? Че защо не? Тя толкова е изстрадала, пък и ще ни бъде забавно да отгледаме още едно дете.
— О, Томи!
Тя протегна ръка и стисна неговата. Двамата се спогледаха.
— Винаги имаме едни и същи желания — каза Тапънс щастлива.