— Карл фон Дайним — прошепна Талънс. — А кое ли е момичето?
— Което и да е, изглежда необикновено красиво.
Тапънс кимна в знак на съгласие. Очите й се спряха замислено върху мургавото чувствено лице и тесния пуловер, който очертаваше фигурата на момичето. То говореше разпалено, живо. Карл фон Дайним го слушаше.
— Мисля, че трябва да се разделим — прошепна Тапънс.
— Добре — съгласи се Томи.
И като се обърна, закрачи бавно в противоположна посока.
В края на крайбрежната алея срещна майор Блечли. Той се взря подозрително в него и промърмори:
— Добро утро.
— Добро утро.
— И вие май сте ранобудник като мен — забеляза Блечли.
Томи отвърна:
— Човек свиква на това в Ориента. Разбира се, оттогава минаха много години, но още продължавам да се събуждам рано.
— Така и трябва да бъде — произнесе майор Блечли одобрително. — Ей богу, днешната младеж ме отвращава. Горещи бани… слизат на закуска в десет часа и дори по-късно. Нищо чудно, че германците ни надвиват. Няма жизненост. Изнежени мамини синчета. Във всеки случай армията не е като едно време. Днес само ги глезят и това е. Завиват ги вечер с грейки. Пфу! Отвратително?
Томи поклати тъжно глава и майор Блечли, насърчен, продължи:
— Дисциплина ни трябва. Дисциплина. Та как ще спечелим войната без дисциплина? Знаете ли, сър, някои от тези хлапаци идват на парад по работен комбинезон — така са ми казвали. Че как тогава ще спечелиш война? Работен комбинезон! Боже мой!
Мистър Медоуз се осмели да изкаже мнение, че положението много се е променяло, не е като преди.
— Виновна е тази демокрация — заяви майор Блечли мрачно. — Можеш да прекаляваш с всичко. Според мен прекаляват с демокрацията. Мешат офицери и войници, хранят ги заедно в ресторанти — пфу! А войниците не харесват това, Медоуз. Войниците разбират. Войниците винаги разбират.
— Не ще и дума — отвърна мистър Медоуз. — Лично аз не разбирам от военни работи…
Майорът го прекъсна, поглеждайки го крадешком.
— Участвували ли сте в предишната война?
— О, да.
— Така си и мислех. Забелязах, че имате тренировка. Стойка. В кой полк?
— Пети Корфширски. — Томи помнеше данните за военната служба на Медоуз.
— А, били сте в Солун!
— Да.
— Аз пък бях в Месопотамия.
Блечли се впусна в спомени. Томи слушаше вежливо. Накрая Блечли кипна:
— И представете си, сега не им трябвам. Много съм бил стар. Стар! А бих могъл да по-науча един-двама от тия хлапаци на нещичко за войната.
— Ами ако е нещо, което не бива да правят? — подхвърли Томи с усмивка.
— Какво искате да кажете?
На майор Блечли явно му липсваше чувство за хумор. Той се взря подозрително в събеседника си. Томи побърза да промени темата на разговора.
— Знаете ли нещо за тая мисис… мисля, че Бленкънсоп й е името?
— Точно така, Бленкънсоп. На външност не е лоша… малко е попрецъфтяла… дрънка много. Симпатична жена, но глупава. Не, не я познавам. В „Сан Суси“ е само от два дни. — И добави: — Защо питате?
Томи обясни:
— Преди малко я срещнах случайно. Дали винаги става толкова рано?
— А, не зная. Обикновено жените не обичат да се разхождат преди закуска… и слава богу! — додаде майорът.
— И аз мисля така — рече Томи. И продължи: — Лично мен не ме бива твърде за вежлив разговор преди закуска. Дано да не съм бил груб към жената, но имах нужда от разходка.
Майор Блечли моментално прояви съчувствие.
— Напълно съм съгласен с вас, Медоуз. Напълно. Жените са приятни за компания, но не преди закуска. — Той се изхихика. — Само че внимавайте, приятелю. Тя е вдовица.
— Така ли?
Майорът го смушка весело в ребрата.
— Знаем ние що за стока са вдовиците. Погребала е двама мъже и ако питате мен, търси трети. Пазете се много, Медоуз. Пазете се. Такъв е моят съвет.
— И в много весело настроение майор Блечли се завъртя кръгом в края на крайбрежния булевард и пое с бодра стъпка към закуската си в „Сан Суси“.
Междувременно Тапънс бе продължила спокойно разходката си по еспланадата, минавайки съвсем близо до колибата и разговарящата там млада двойка. Мимоходом тя долови няколко думи. Говореше момичето:
— Но трябва да внимаваш, Карл. И най-малкото подозрение…
Тапънс вече се бе отдалечила и не чуваше. Показателни думи? Да, но могат да им се дадат много безобидни тълкувания. Незабелязано тя зави обратно и мина отново край двамата. До нея пак долетяха думи.
— Надути, противни англичани…
Веждите на мисис Бленкънсоп се привдигнаха леко. Карл фон Дайним беше беглец от нацистките преследвания, получил убежище и подслон в Англия. От благоразумие и признателност не биваше да слуша спокойно такива думи.