Выбрать главу

Наш домакин беше Герман Гвишиани, тогавашен заместник-председател на Министерския съвет по научно-техническия прогрес, а понастоящем заместник-председател на Госплан. Той е дружелюбен, културен човек, който прекрасно говори английски. С него се бяхме срещали в Сан Франциско на приема, организиран от Стив Бектел-старши непосредстевно след една конференция под патронажа на Станфордския изследователски институт. Бях изненадан от този руснак, който отлично свиреше джаз на пиано и се движеше със забележителна лекота и изисканост сред капиталистическото обкръжение.

В СССР той беше също толкова експанзивен. Настояваше да опитаме традиционната кухня на родния му край — проста и силна селска храна. Заведе ни в няколко завода в покрайнините на Москва и Ленинград. Там наблюдавах производството на радиоапарати, кинескопи и телевизори. Видях всичко, което можеше да се види, но не бях впечатлен. Съветският съюз изоставаше с 8–10 години от Япония и Запада в областта на технологиите в битовата електроника. Работеха с груби инструменти и неефективна, непрактична производствена технология. Очевидно липсата на високо качество и надеждност произтичаше пряко от безразличието и тромавостта на работниците, както и от неумението на ръководството да стимулира инженерите и работниците. Дори съветските граждани се шегуват с лошия външен вид и ниското качество на стоките, но се надявам, че оттогава качеството се е повишило.

В края на визитата ми моят домакин ме покани в кабинета си. Там присъствуваха още официален представител на Министерството на съобщенията и група бюрократи. Гвишиани се усмихна и каза:

— Господин Морита, Вие видяхте нашите заводи и се запознахте с възможностите ни. В нашата страна няма инфлация и съответно увеличаване на заплатите. Нашата работна сила е много стабилна. Предлагаме Ви да се възползувате от това обстоятелство под формата на подизпълнителски договори.

Той изглеждаше много горд от това, което ми беше показал. Може би за хората, които внимателно са следили борбата на съветския народ през годините, напредъкът да им се струва феноменален. Но аз лично не бях въодушевен.

Огледах се наоколо. Бях заобиколен от лица, които очакваха да кажа нещо. Попитах Гвишиани мога ли да бъда напълно откровен. Той ме увери, че именно това би искал да чуе от мене. Удовлетворих желанието му.

— Ще Ви кажа истината — започнах аз. — В Япония използувахме най-големите си таланти, най-забележителните умове и в продължение на години търсихме начини за повишаване на производителността и ефективността дори на най-простите неща като например отверките. Напрягахме мозъците си, правихме подробни проучвания и експерименти за установяването на най-подходящата температура за заваряване при различни ситуации. Вие не полагате подобни усилия. Изглежда, че това не е необходимо, защото никой не го е грижа.

Честно казано, г-н Гвишиани, много съжалявам за критиката след любезното Ви гостоприемство, но трябва да си призная, че не бих понесъл продуктите на „Сони“ да се произвеждат при такива условия като вашите. Все още не мога да Ви предложа нашата производствена технология.

Той прие думите ми спокойно и даде знак на един от помощниците си, който гордо му подаде малък, груб, обемист съветски чернобял телевизионен приемник.

— Господин Морита — каза той, — възнамеряваме да продаваме този телевизор в Европа. Бихте ли споделили мнението си за него?

Отново се наложи да го попитам мога ли да бъда искрен. Той кимна утвърдително. Поех дълбоко въздух:

— Господин Гвишиани, Съветският съюз разполага с прекрасни артистични таланти. Вашите музиканти и балетни изпълнители, вашето художествено наследство са великолепни. Имате световноизвестни артисти. Имате щастието да разполагате както с технологии, така и с изкуство.

Защо обаче не виждам съчетание на тези две неща във вашия телевизор? След като в Съветския съюз имате и изкуство, и технологии, защо не ги обедините в едно цяло и не започнете да произвеждате прекрасни неща? Откровено казано, господа, познавайки пазара и предпочитанията на потребителите, не смятам, че този грозен телевизор ще може да се продава.

Последва гробно мълчание, след което Гвишиани се обърна към представителя на Министерството на съобщенията:

— Бихте ли отговорили на коментара на г-н Морита?

Представителят на министерството отвърна напълно сериозно:

— Разбираме какво казвате, г-н Морита. За съжаление обаче изкуството не е в нашия ресор!

Отговорът беше невероятен. Стана ми лошо и успях да заявя следното: