Гонитбата на новини и големият брой репортери за всяко събитие създават проблеми на всички. Репортерите и телевизионните оператори често прекарват нощта в палатки около домовете на хората, свързани с дадено събитие и понякога смущават хората, които влизат и излизат. Самите цифри са зашеметяващи. Репортерите, които обикновено отразяват дейността на министерствата и други централни ведомства и на техните служители, са създали клубове, които определят нормите на поведение и отразяване на събитията. Така не се дава път на „предприемчивата“ журналистика, но ако стотици репортери се насочат към един и същ министър или група бюрократи, никой няма да успее да си свърши работата навреме.
Независимо от някои свои мрачни аспекти, конкуренцията според мене е ключът към развитието на промишлеността и промишлените технологии. Вярвам, че това важи еднакво за САЩ и Япония. Намесата в свободната и открита конкуренция трябва да е сведена до минимум. В тази връзка беше приветствуван новия подход на Рейгъновата администрация към антитръстовото законодателство, защото той е съобразен в по-голяма степен с реалностите в икономиката. Япония също трябва да даде своя принос към премахването на някои ненужни ограничения върху свободното функциониране на пазара. Трябва да се сложи край на остарелите и безсмислени обичаи и навици в бизнеса. Винаги съм се противопоставял на придържането към условностите и ще продължавам да отстоявам мнението си.
Бих искал обаче тук да отправя едно предупреждение към моите американски приятели. Някога Джордж Кенън нарече американската дипломация „правистка и морализаторска“. Мисля, че твърдението му е валидно и днес. Всяка страна и всеки човек имат различни исторически и културни особености. Ето защо е неправилно да се смята, както правят някои американци, че американските идеи и правна система са приложими навсякъде по света.
Искам да кажа, че конкуренцията за пазарите често ни води до недоразумения. Затова толкова много държа на личните контакти сред водещите бизнесмени от всички страни. Юристите ни съветват да не се събираме, защо то се страхуват, че подобни делови срещи могат да се използуват като обвинение срещу нас в някое антитръстово съдебно дело. Ценя съветите им, но никъде в антитръстовото законодателство не е казано, че бизнесмените не могат и не трябва да се събират и да се опознават. При наличието на предпазни мерки, одобрение от страна на правителството и публичност на протоколите, такива срещи могат да създадат основа за по-добро разбирателство и трябва да се насърчават. Красноречив пример в това отношение са редовните срещи на британски и японски производители на електроника, които се провеждат от 19 години. Срещите на т.нар. „група на Уайзмън“, конференцията на японски и американски бизнесмени и Американо-японската консултативна комисия са важни стъпки към взаимното разбирателство.
Необходими са още усилия в тази насока. С любопитство наблюдавах гневната реакция на американците при обявяването на четвъртата година от „доброволните“ ограничения в автомобилостроенето през 1985 година. Японските производители бяха намалили доставките на автомобили за САЩ за срок от три години. След това официални представители на администрацията във Вашингтон, включително представител на търговията, заявиха, че не е необходимо ограниченията да продължат четвърта година, защото американската промишленост била „поела дъх“, превъоръжила се и американските коли са вече конкурентноспособни.
Размерът на паричните премии за ръководителите в американската автомобилна промишленост за 1984 година бяха толкова големи, че уводните статии на вестниците ги нарекоха направо скандални. „Дженеръл Мотърз“ и „Форд“ искаха грамадни увеличения на броя на японските коли, които да продават със своята търговска марка в САЩ. По-малките японски фирми, чиито доставки бяха силно намалени от ограниченията, предпочитаха премахване на пречките за увеличаване на износа им на американския пазар. Някои мъдри хора в Министерството на външната търговия и промишлеността на Япония разбираха, че ако изобщо се премахнат ограниченията, всички фирми ще се стараят да изнасят колкото е възможно по-голям брой автомобили, които могат да залеят американския пазар и да причинят хаос и недоволство в САЩ. Ето защо японското правителство реши да продължи ограниченията за срок от още една година. Горната граница беше завишена на 24%. Увеличението беше значително, но с оглед на борбения дух на японците, то едва ли е задоволило желанията на производителите на автомобили. Предвиждаше се специално нарастване на квотите на по-малките фирми, чиито автомобили се продаваха на пазара от американски фирми — т.нар. „контролиран внос“ (колите на „Мицубиши“ се произвеждаха за „Крайслер“, „Мазда“ — за „Форд“ и „Исузу“ за „Дженерал Мотърз“).