В началото на 60-те години световната търговия беше на кръстопът. Тогава Америка поведе свободния свят към т.нар. „кръг на Кенеди“ в търговските преговори. Тази смела акция предотврати разделянето на света на търговски блокове. Държавите седнаха на кръглата маса и решиха да намалят съществено тарифните бариери в търговията. Това ускори развитието на всички участвуващи в процеса държави. Но никой от нас не си даваше сметка тогава, че световната търговия ще продължава да изпитва затруднения от извънтарифните ограничения, съкращаването на търговския обмен, „доброволните“ споразумения за намаляване на вноса, допълнителните такси, квотите за внос и даже вътрешните разпоредби за данъчното облагане. Тези пречки също трябваше да бъдат премахнати. По онова време ги използувахме за защита на някои процъфтяващи предприятия и политически опасни територии.
Тогава мислех, че тъй като две трети от населението на света живее при много ниско икономическо равнище, развитите страни имат отговорността и възможността да им помогнат да навлязат в сферата на по-високото икономическо развитие, което би било от полза за всички. В края на краищата всички народи от развиващите се страни имат право да се радват на постиженията на съвременната цивилизация — продоволствие, облекло, образование и развлечения, но ние, развитите страни не сме направили достатъчно, за да им помогнем. Това от наша страна е проява на късогледство, защото те са нашата бъдеща опора, нашите бъдещи съюзници, партньори в производството и клиенти. Спомням си историята за двамата търговци на обувки, които посетили една слаборазвита страна. Първият изпратил до фирмата следната телеграма: „Няма никакви изгледи за продажби. Тук никой не носи обувки“. Текстът на другата телеграма гласял: „Незабавно изпратете стока. Населението е босо. Нуждата от обувки е крещяща“. Ние твърде много приличаме на първия търговец. Още не сме направили необходимото, за да окажем помощ на „третия свят“. Помощта, оказвана от Япония, расте, но тя е все още недостатъчна според официалните признания на правителството. Погледнато в по-широки мащаби, нито свободният свят, нито комунистическият блок са направили необходимото.
През 1969 година бях поканен да свидетелствувам пред Подкомитета по външноикономическата политика на САЩ към Обединения икономически комитет на американския Конгрес. Списание „Бизнес Уик“ публикува на корицата си моята снимка с най-новия модел цветен телевизор „Сони“ в ръце. Предположих, че това представлява един вид нападка в резултат на търговските проблеми. Говорих за необходимостта от премахване на извънтарифните ограничения в световен мащаб, съпътствувано от помощи за слаборазвитите страни с цел приобщаването им към световния стопански живот не само чрез инвестиции за изграждане на пътища, язовири, стоманолеярни и национални авиолинии, но и чрез развитие на човешките ресурси и поощряване на тези народи да последват примера на японците по собствено желание.
След като прочетох предварително подготвения текст, смятах, че всичко е приключило, но няколко конгресмени поискаха да ми зададат въпроси. Японският печат писа, че съм бил „въртян на шиш“ от разгневените конгресмени. Смятам този израз за пресилен. Единият от въпросите беше за намина, по който беше създадена фирмата „Сони“. Аз отговорих. Последва забележка в типично адвокатски тон:
— Бих искал да узная дали е било възможно за нас, американците, да основем фирма в Япония по времето, когато Вие сте създавали там „Сони“.
— Не, не беше възможно — отвърнах аз.
— Но сега „Сони“ има собствена фирма в Америка. Защо тогава не позволявате на Америка да проникне в Япония?
Отговорът ми беше доста многословен, но смятам, че беше по същество: