Виждах аналогия между новата система и системата на хандикап в голфа, където способностите на всеки играч се балансират от останалите участници в играта. Всяка година коефициентът на играча се изменя в съответствие с възможностите му. Играчът може да загуби или спечели, независимо от своя хандикап, който може да варира от нула до 36, но той знае, че играта е честна, защото системата й е справедлива.
Мислех, че системата на плаващи курсове ще подлежи на международен контрол, така че курсовете да не се отклоняват прекалено много и да не се определят изкуствено. Но тогава не предвидихме един фактор извън конкурентоспособността на нашите сотки, а именно търговците на капитали, които можеха да повлияят върху стойността на националните валути. Нямаше контролен механизъм в тази област, който, образно казано, да определя коефициента на играчите. Спекулантите на капитали използуваха само един критерий при покупката на една валута и продажбата на друга — печалбите. Резултатът беше непрекъснато изменение на валутните курсове, които нямаше нищо общо с конкурентоспособността на икономиките. На тези от нас, които се занимаваха с международна търговия, започна да ни се струва, че на полето за голф е проникнал някакъв натрапник, който непрекъснато сменя хандикапа след всеки удар.
При това положение ценообразуването фактически се изплъзна от контрола ни. Бих искал да приведа един пример, за да поясня мисълта си. Да предположим, че определяме цената на нашите телевизори не като дадено количество долари, йени, лири стерлинги, франкове или италиански лири, а според курса на акциите на „Сони“ в деня на покупката на телевизора. Кей ще купува при такива условия на търговия с акции и ежедневни колебания на цените? Кой ще се съгласи да произвежда при това положение?
За индустриалците парите са измерителна скала. Използуваме ги за измерване на стопанската дейност, активите, основните фондове и дори резултатите от човешкия труд. Когато цените се определят от фактори, които не са свързани с конкурентоспособността на нашата продукция, неизбежна намалява желанието ни да правим инвестиции. Твърдо съм убеден, че промишленото производство лежи в основата на националната икономика. За да водим мъдра инвестиционна политика, ние трябва да сме в състояние да прогнозираме възвращаемостта от капиталовложенията в някакви разумни граници. Ако не можем да прогнозираме, трябва да притежаваме някакво шесто чувство или да изпаднем в прилив на твърдоглавие, за да се решим да инвестираме. Но когато стигнем до предела, при който не се правят никакви капиталовложения, производството ще рухне. Разпадането на промишлеността ще обезсмисли парите и финансовите пазари също ще се разрушат.
Тревожа се, че някои индустриалци започнаха да се впускат в играта с търговия на капитали. Тъй като не са в състояние да прогнозират възвращаемостта от потенциалните инвестиции, редица индустриалци престанаха да влагат капитали в собствените си фирми. Вместо това те влагат много енергия, време и пари в закупуването и сливането на фирми. Фирмите се превърнаха в стока, с която се търгува. Те се продават и купуват. Това не е естествената, полагаема се роля на промишлеността, чиято задача се състои в усъвършенствуването на съществуващите стоки и създаването на нови. От позицията си на японец не мога да повярвам, че работниците в тези фирми имат желание за работа. Как може да се възпитава чувство на лоялност и да се очаква производствена хармония, когато ръководството е погълнато от проблема дали ще закупи други предприятие или фирмата ще бъде закупена от някой друг? Перспективите не са много обнадеждаващи. Ето защо продължава-! да издигам глас в подкрепа на искането за нова валутна система, която да се основава на промишлените стойности, а не на капиталовите пазари.
Нефтените кризи през 1973 и 1979 година нанесоха голям удар на световната валутна система, тъй като огромни парични средства се съсредоточиха в страните-износителки на петрол. При условията на рейгъномиката САЩ въведоха по-строги ограничения върху предлагането на капитали и повишиха лихвените проценти, за да спрат инфлацията. Към Америка се насочиха големи количества японска валута под формата на инвестиции, привлечени от високите лихвени проценти. Всъщност в САЩ се стичаха капитали от цял свят. Това укрепи долара, обезцени всички останали валути, даде възможност за по-големи разходи на американското правителство и оттам — за натрупване на дългове. Капиталовата игра се разгаряше в света с пълна сила.