Мисията ми се оказваше по-лесна, отколкото или поне различна от очакванията ми. Макар и на пръв поглед да не се виждаше, цяла Япония беше обхваната от объркване и страх. Както и очаквах, на някои места военните се опитваха да осуетят капитулацията. Един от опитите беше извършен съвсем близо до нас, в Ацуги, където капитанът от военноморските сили Ясуна Козоно и един командир на самолетен отряд събрали подчинените си и им заявили, че капитулацията е равнозначна на измяна. Няколко военновъздушни отряда заплашиха, че ще атакуват като камикадзе американските кораби, когато те навлязат в Токийския залив, за да приемат капитулацията. Военното бюро незабавно взе предпазни мерки като заповяда да се разоръжат всички военновъздушни поделения и да се изпразнят резервоарите за гориво. Страховете ми, че ще има и други инциденти, се оправдаха. Все пак нито един от тях не се превърна в бой до последна капка кръв, както смятах, че ще постъпят военноморските сили. Много по-късно научихме, че са правени опити да се предотврати излъчването на императорското послание по радиото. Няколко млади офицери възнамерявали да окупират императорския дворец и да призоват армията да ги подкрепи в бунта против капитулацията. Малка група метежници нападна официалната резиденция на министър-председателя Кантаро Сузуки успял да се изплъзне през аварийния изход на частната си резиденция. Метежниците потърсили лорд-протектора маркиз Кидо, но той се намирал на безопасно място в императорския дворец. Група пилоти прелетяха над Токио и разпръснаха позиви, в които призоваваха гражданите да се съпротивляват и обявяваха изявлението на императора за невалидно. Няколко офицери от армията се самоубиха в знак на протест против капитулацията, защото фактически армията все още не беше победена, въпреки тежките загуби — във войната бяха загинали най-малко 2 750 000 японски войници от сухопътните, военноморски и военновъздушни сили. Но в крайна сметка дори и военните фанатици трябваше да склонят глава пред неизбежното, „да понесат непоносимото“.
Върнах се в базата на 16 август. Някои от колегите бяха изненадани от появата ми, особено офицерът, когото бях подразнил, че няма да се върна, ако се получи заповед за масово самоубийство. Явно не ме е познавал добре, помислих си аз. Всички офицери изглеждаха като замаяни.
Скоро много японски войници тръгнаха да се връщат у дома от базите по цялата страна. По влаковете и автобусите се появиха тълпи. Не всички разбираха капитулацията. Японската армия не беше претърпяла поражение на бойното поле, но беше разпръсната из цяла Азия. Имаше обаче доказателства, че войната не може да бъде спечелена: поредицата ужасяващи загуби при Лейте, Иуо Джима, Сайпан и Окинава; американското превъзходство във въздушното пространство над японските острови и използуването на атомно оръжие. Освен това когато Съветският съюз влезе във войната срещу Япония след бомбардировката на Хирошима, се появиха големи страхове, че старият ни хипотетичен враг ще се възползува от отслабването ни и ще се опита да ни окупира. Съветският съюз завзе южната част на остров Сахалин и четири острова точно на север от Хокайдо (най-близкият от тях се вижда от японска територия) и продължава да ги държи и днес. През 1972 година Съединените щати върнаха на Япония завзетата през 1945 година Окинава.
През 1945 година руснаците нахлуха в Манчжурия — нашият дългогодишен буфер против тях. Там нашите сили бяха сравнително малобройни и отслабнали и не бяха в състояние да се защищават от масираното нападение на руското оръжие. При опитите на японските цивилни граждани и военнослужещи да избягат от руснаците се създаде хаос. В крайна сметка около 500 000 японски военнослужещи бяха пленени и изпратени в трудовите лагери в Сибир и други места в Съветския съюз. Някои от тях останаха военнопленници и по същество роби в продължение на цели 12 години. Много японски семейства в Манчжурия се оказаха разделени в бъркотията. Китайците вземаха сираците, а в някои случаи японските бащи и майки, които не можеха да избягат, убеждаваха китайските семейства да вземат децата им и така да ги спасят. Дори и днес, четири десетилетия след края на войната, всяка година китайски граждани, които смятат, че са деца, изгубили родителите си в хаоса на поражението, идват в Япония и получават съдействие при издирването на отдавна изгубените роднини. Учудващо е, че някои от тях успяват и сега да намерят остарелите си родители или други близки, като разказват малкото, което помнят от живота си преди раздялата или като показват белези или отличителни знаци. Разбира се, с течение на времето все още живите родители стават все по-малко и по-малко. Още има хора, които твърдят, че решението на императора за капитулацията се дължи колкото на ужасните събития в Хирошима и Нагазаки, толкова и на страха от Съветския съюз — страх, че руснаците могат да окупират японските острови или да разделят страната, както постъпиха с Германия.