По нататък статията предвижда, че в края на краищата окупационните власти ще разрешат частните радиопредавания и че усъвършенствуването на съществуващите радиоапарати ще стане наложително поради очакваното „заплитане на жиците“, когато започнат да действуват прекалено голям брой радиостанции. В нея се казва, че „чрез приставката се разширяват границите, достъпни за слуха“. По отношение на Ибука авторът на статията споменава, че той „ръководеше оръжейна компания, но сега иска да използува така познатата му технология за по-добри цели. Той започна отначало като учен. Каза, че ще приема всякакъв вид въпроси, включително във връзка с ремонта на обикновени радиоапарати“.
Както се оказа, Каджи беше допуснал някои неточности — Ибука никога не се е занимавал с оръжейно производство и нямаше особено желание да поправя стари приемници. А пък що се отнася до това, че предприятието не реализираше печалба, то ставаше по принуда: Ибука наистина имаше нужда от пари, за да плаща на сътрудниците си. За щастие прочетох изданието на вестника в Нагоя на 6 октомври и много се зарадвах на новината, която вестникът приветствуваше. Незабавно писах писмо на стария си приятел Ибука, че бих искал да го посетя в Токио. Той ми отговори веднага, покани ме да се видим и да ми покаже новата фирма, но ме предупреждаваше, че работата все още не върви, той плаща заплатите на хората във фирмата от собствения си джоб и търси средства за финансиране на предприятието.
Отпътувах за Токио, за да поема новата си преподавателска работа. След като се настаних у един приятел в западния край на Токио, който не беше така силно пострадал от бомбардировките както центъра, веднага потърсих моя приятел Ибука в Нихонбаши. Новата фирма на Ибука в полуразрушената сграда на универсалния магазин изглеждаше жалка. Но по лицето на Ибука се четеше ентусиазъм. Той и сътрудниците му се чувствуваха щастливи, че работят във времена, когато малцина знаеха какво ще стане с тях.
Беше ми ясно, че Ибука изпитва затруднения с изплащането на заплатите във фирмата, затова му предложих да работя в нея по съвместителство и да продължа преподавателската си работа. Така Ибука нямаше да ми плаща Много, защото щях да запазя преподавателската си заплата. Така и двамата Щяхме да успяваме да свържем двата края. С Ибука дълго си говорихме как ще основем собствена фирма. Тази идея се появи още когато се запознахме. Накрая през март 1946 година решихме да я осъществим веднага след като уточним подробностите. Ето как станах университетски преподавател на държавна служба с допълнителна работа в новата фирма на Ибука и с планове да създадем собствена компания. Двамата осъзнавахме, че преди да започнем организирането на новата фирма, трябва да се справим с деликатния въпрос, свързан със задълженията ми към семейството. Аз, Ибука и Маеда, който беше подал оставка като министър на просветата, се качихме на нощния влак до Косугая през април 1946 година. Те двамата възнамеряваха да помолят баща ми да съдействува при създаването на новата фирма като ми разреши да се присъединя към тях. Те искаха да засвидетелствуват дължимото уважение към баща ми, защото знаеха какво означава да отклониш първородния син от семейния бизнес. Японците се отнасят много сериозно към излизането на сина, особено на най-големия, от дома и семейната среда и преминаването му за постоянно към нова обстановка в света на бизнеса. В някои случаи отделянето на сина става почти толкова сложно, колкото осиновяването. До ден днешен се е запазила традицията това да се обсъжда официално с родителите, особено в малките предприятия. Даже и в големите фирми в началото на деловата кариера на младия човек се изтъкват произхода, препоръките и неизречените клетви за искреност и от двете страни. Поетите задължения са истински, защото се отнасят до целия живот, а не до някаква временна работа за няколко години, за разлика от други страни, където работното място се сменя много по-често. Така че аз наистина преминавах в друго семейство и съответно поемах други задължения.