Пътуването не беше приятно. В стария вагон прозорците бяха изпочупени и трябваше да седим на течение, сред дим и сажди, но у дома в Косугая ни посрещнаха много сърдечно. Неотдавна Ибука сподели, че още си спомня колко добре са се отнесли там с него и Маеда, „въпреки че имаше само хляб. Семейство Морита имаше фурна и хлябът беше чудесен. Поднесоха го с масло, мармалад и чай“. Дори тази храна беше лукс след войната. Липсваха стоки от първа необходимост. Японците хранеха малките си деца с оскъдната дажба ориз, която им даваха зрънце по зрънце. Много хора не можеха да се снабдят даже с ориз. През войната поради недоимъка хората свикнаха да смесват нищожните порции ориз с ечемик и дори картофи. Войната смаза и деморализира нацията. Към края й милиони хора водеха ежедневна борба да преживеят.
След размяната на любезности Ибука и Маеда разказаха на баща ми за моето ново начинание, за плановете си и за това, че съм абсолютно необходим за успеха на новото предприятие. Те свършиха и напрегнато зачакаха отговор. Баща ми очевидно беше подготвен. Почти без колебание той каза, че е очаквал да го наследя като глава на семейството и да поема семейния бизнес. После се обърна към Ибука и Маеда и продължи: „Но ако моят син иска да прави нещо друго, за да се развива или за да реализира способностите си, той трябва да следва желанието си“. Той ме погледна и се усмихна: „Направи това, което искаш най-много“. Бях възхитен. Ибука остана изумен. По-късно той ми призна: „Мислех, че ще бъде по-трудно да го склоним“. По-малкият ми брат Казуаки, тогава студент в университета „Уаседа“ в Токио, изяви желание да поеме производството на саке на семейство Морита, когато баща ми се оттегли. Всички се засмяха. Чувствувахме се облекчени и щастливи.
В Токио събрахме средствата си за създаването на новата фирма „Токио Цушин Когио“ или „Токийска инженерна компания по телекомуникация“. В наличност се оказаха около 500 долара. Сумата не беше голяма, беше дори недостатъчна. Скоро парите свършиха и по онова време често молехме баща ми за заеми. Той вярваше в нас и в новото ни предприятие и не настояваше да Връщаме бързо заетите суми. Ето защо реших да му дадем акции от компанията. Инвестицията се оказа разумна, защото вярата му беше добре възнаградени. Делът му растеше и той стана един от главните акционери на компанията.
Радвах се, че имам отделен доход от преподавателската си работа в Токийския технологически институт, но преподаването не ми беше по сърце. Исках изцяло да се посветя на работата в новата фирма. Затова не се натъжих, когато един ден прочетох във вестника, че окупационните власти ще предприемат чистка сред учителите и преподавателите, които са били професионални военнослужещи в армията и флота. Разбрах какво означава тази вест да мене, тъй като бях професионален военен инженер и според назначението СИ трябваше да служа до края на живота си във вече несъществуващите императорски военноморски сили на Япония. Военната чистка по решение на Съюзническата главна квартира, която ръководеше окупацията, се диктуваше от разбирането, че професионалните военни — главните виновници за войната и ръководната сила в правителството, не трябва да имат достъп до учителската професия и евентуално да влияят неблагоприятно върху податливата следвоенна японска младеж. За мене чистката беше добре дошла, защото ми послужи като извинение в молбата да бъда освободен от университета. Сега вече можех изцяло да се заема с новата фирма.
Отидох при професор Хатори и му казах, че ценя преподавателската работа, но не мога да продължа да се занимавам с нея поради вестта за чистката. Той отиде да провери в канцеларията, но там му казаха, че от Министерство на просветата няма никакви официални инструкции, така че не могат да кажат какво трябва да се предприеме. От института ме помолиха да продължа, докато не се получи официално предупреждение и затова се наложи да преподавам още няколко месеца. Искаше ми се да напусна, но се чувствувах задължен да помогна на стария си учител Хатори. Не можех просто да напусна ей така. Докато чакахме официалното съобщение, ми хрумна смела идея. Показах статията от вестника на декана Короку Уада и изразих загриженост, че ако продължа да преподавам и това се разкрие, университетът може да бъде наказан за това, че не се е „прочистил“. „Според това съобщение трябва да бъда освободен от работа“, казах аз, „а според канцеларията въпреки всичко трябва да продължа. Страхувам се, че ако наистина остана тук на работа, можете да си навлечете неприятности, за които не желая да нося отговорност“. Деканът помисли и отговори: „Добре, от днес можете да се считате освободен от работа“. Така свърши преподавателската ми кариера. Сърдечно се сбогувах с професор Хатори и щастлив се запътих към новата фирма.