Минаха няколко месеца без да получа официално съобщение, че съм освободен от работата си в университета поради чистката и всеки месец ми се обаждаха от института да отида да си получа заплатата, тъй като по някакви причини не бях задраскан от ведомостта. Въпреки че вече не преподавах, заплатата ми се увеличаваше на всеки 2–3 месеца поради корекциите съобразно инфлацията. Това продължи чак до октомври 1946 година, когато Министерството на просветата стигна до моето уволнение и изпрати официално съобщение. Радвах се на тези пари, докато не ги спряха, защото нашата нова фирма по онова време не поставяше никакви рекорди по финансов успех.
През август 1946 г. започваше ремонтът на универсалния магазин на Широкия и ни уведомиха, че за нас няма да има място след реконструкцията. Преместихме се временно в друго помещение в Кичиджоджи, един от най-старите квартали на Токио, но то не ни удовлетворяваше. Накрая се установихме в една много евтина, разнебитена дървена барака на Готеняма — хълм, известен някога с красотата на цъфналите вишни — в Шинагава, в южните покрайнини на града. Готеняма бил укрепен като част от отбранителната линия на Токийския залив през 1853 година, но когато през един студен януарски ден на 1947 година се преместихме в очуканата сграда, на хълма нямаше и помен от укрепления — признаците на поражението ни заобикаляха отвред. Виждахме бомбени ями от всички страни. Покривът течеше и понякога се налагаше буквално да отваряме чадъри над бюрата си. Макар и отдалечени от центъра, там се чувствувахме по-самостоятелни и разполагахме с по-голяма площ, отколкото в универсалния магазин.
За да стигне човек до помещенията на „Токио Цушин Когио“, трябваше да се провира под въжетата за пране, където съседите простираха бебешки пелени да съхнат на вятъра. Когато дойдоха да ме видят няколко мои роднини, те останаха стреснати от мизерната обстановка. Помислили, че съм станал анархист и споделили тези опасения с майка ми. Те не можеха да си представят как бих могъл да избера такова място за работа, освен ако не съм станал радикал, защото според тях в противен случай бих живял в Нагоя, както подобаваше на „положението“ ми на син на собственик на фирма с дългогодишни традиции.
2
Докато още не бяхме решили какво точно да произвеждаме, на Ибука внушаваха да правим радиоапарати, защото в Япония все още имаше голямо търсене на приемници, а не само на късовълнови приставки, Ибука категорично отказваше. Аргументът му беше, че големите компании съвсем скоро ще се Възстановят от войната и ще използуват своите части първо за производството на собствени изделия, а след това за продажба на конкурентите си. Освен това те щяха да запазят за себе си най-новите технологии, водени от желанието да задържат водещото си място в конкуренцията колкото е възможно по-дълго време. С Ибука често разговаряхме за това, че според нашата концепция фирмата ни трябва да бъде новатор, умна фирма, която да влага цялата си изобретателност в нови изделия въз основа на съвременни технологии. По наше мнение пътят към тази цел не минаваше през производството на радиоапарати.
Проведохме собствено, макар и научно несъвършено, проучване на оцелелите японски домакинства. Вече бяхме продали доста късовълнови приставки за грижливо запазените през войната радиоприемници за средни вълни. Оказа се, че освен тях японците са запазили и доста голям брой фонографи. По време на войната беше невъзможно да се намерят нови двигатели и магнитни елементи. Затова, очевидно, такива части много се търсеха, за да се ремонтират и усъвършенствуват старите военновременни и предвоенни фонографи. Вече пристигаха плочи с новата, популярна американска музика — суинг и джаз — и хората жадно я слушаха. Американците донесоха със себе си своята музика, а по време на окупацията Япония започна да получава информация за САЩ и американския начин на живот. Окупационните власти контролираха радиостанциите. Английският език отново можеше да се изучава в училищата и да се използува в радиопредаванията, след забраната му по време на войната. След толкова много години контрол над мислите и убежденията и военна диктатура идеите за демокрация, лична свобода и равенство намираха благодатна почва.
По време на окупацията имаше недостиг на всякакви стоки. Всички купуваха от черната борса. Новата ни компания „Токио Цушин Когио“, която официално регистрирахме на 7 май 1946 година, успя да закупи малък износен камион марка „Датсун“ за около 100 долара. Оказа се, че само Ибука и аз, двамата най-старши ръководители на компанията, имаме шофьорски книжки, така че ни се наложи да превозваме доставките, да ходим на пазар и да докарваме покупките и материалите във фабриката. Вършехме „управленска“ работа, помагахме при товаренето на камиона, въртяхме манивелата, за да запали двигателят и превозвахме продукцията или изпълнявахме разни поръчки.