Миниатюризацията и компактността винаги са привличали японците. Нашите кутийки могат да се поставят една в друга; ветрилата ни са сгъваеми; произведенията на изкуството са върху спретнати свитъци; параваните ни, които понякога са художествено украсени с изглед от цял град, могат да се сгънат и приберат акуратно или пък да се разпънат, за да забавляват, украсяват, поучават или просто да разделят стаята на две. Поставихме си за задача да направим малък радиоприемник, който да се побира в джоба на ризата. Не просто портативен, а джобен радиоприемник. Още преди войната компанията „Ар-Си-Ей“ произвеждаше портативни апарати със средни размери, където се използуваха „фъстъчета“ — малки вакуумни тръби. Половината пространство в тях обаче се заемаше от скъпа батерия, която работеше не повече от четири часа. Транзисторите можеха да разрешат проблема със захранването и размера.
Всички искахме да започнем работа по транзисторите и когато научихме, че е възможно да се закупи лиценз за технологията, отидох в Ню Йорк през 1953 година за последно уточняване на сделката. Освен това имах желание да видя как изглежда света и къде ще намери мястото си в този свят нашата фирма. Ето защо възнамерявах да посетя Европа след приключването на деловата работа в Ню Йорк. Бях много развълнуван, когато се качвах на самолета „Стратокрузър“ на токийското летище „Ханеда“ с малък куфар в ръка и чанта, преметната през рамо.
Сега вече мога да си призная, че в началото се смутих обезсърчен от мащабите на Съединените щати. Всичко беше толкова голямо, разстоянията — толкова големи, откритите пространства — толкова необятни, а районите — толкова различни. Помислих си, че ще е невъзможно тук да продаваме продукцията си. Бях зашеметен. Икономиката процъфтяваше и ми се стори, че в страната може да се намери всичко.
Когато изпратих на Ибука по пощата лицензионното споразумение, усетих прилив на самоувереност. Но в Япония по онова време контролът върху търговския обмен беше много строг и трябваше да получим разрешение от Министерството на външната търговия и промишлеността (МВТП) за изнасяне извън страната на лицензионната такса в размер на 25000 долара. Транзисторът беше нещо съвършено ново, а валутата в Япония беше толкова ограничена по времето на ускореното следвоенно възстановяване, че бюрократите в МВТП не разбираха ползата от такъв малък елемент като транзистора и не искаха да дадат разрешение. Освен това според МВТП една малка фирма като Тоцуко както ни наричаха) няма да е в състояние да се справи с гигантската задача да овладее принципно нови технологии. Всъщност, отначало те твърдо се възпротивиха. Ибука красноречиво доказваше възможните приложения на неизвестния уред, но за да убеди бюрократите му потрябваха цели шест месеца. МВТП не беше чак такъв благодетел на японската електронна промишленост, за какъвто го смятат някои хора.
Докато МВТП разглеждаше молбата ни, аз пътувах. Отидох до Европа със самолет и посетих много фирми и заводи. Започнах да се чувствувам по-уверен в бъдещето на нашата фирма и на Япония. Посетих „Фолксваген“, „Мерцедес“, „Сименс“ и още много по-малки фирми. Някои от тях вече не съществуват. Естествено, в областта на електрониката най-много ме интересуваше световноизвестната холандска компания „Филипс“. Именна посещението ми в заводите на „Филипс“ ми вдъхна смелост и нови прозрения.
Бях малко подтиснат при отпътуването си от Германия. Там условията се подобряваха много бързо, независимо от разрушенията през войната. На фона на Германия Япония напредваше твърде бавно след войната. Веднъж си поръчах сладолед в един ресторант на „Кьонигщрасе“ в Дюселдорф. Келнерът го сервира украсен с малко хартиено чадърче. „Това е от Вашата страна“, каза той и се усмихна. Предполагам, че искаше да ми направи комплимент. Дотук се простираха знанията му за Япония и нейните възможности и може би той беше типичен пример. Колко дълъг път ни предстоеше.