Взех влака от Дюселдорф до Айндховен и когато пресякох границата между Германия и Холандия, веднага почувствувах разликата. Макар и толкова скоро след войната, Германия бързо се превръщаше във високо механизирана страна — „Фолксваген“ вече произвеждаше 700 коли дневно. Като че ли всички се занимаваха с възстановяването и производството на нови продукти, които вървяха с много високи темпове. А в Холандия хората все още караха велосипеди. Страната беше чисто аграрна и при това малка. Навсякъде се виждаха старомодните вятърни мелници, взети сякаш от пейзаж на старите холандски майстори. Всичко изглеждаше своеобразно. Когато най-накрая пристигнах в Айндховен, с учудване установих колко голяма компания е „Филипс“, въпреки че знаех за успехите на нейната продукция в Югоизточна Азия и другаде по света. Не знам какво точно съм очаквал да видя, но за мене беше изненада откритието, че голямата фирма „Филипс“, завладяла въображението ми, се намира в малко градче на малка област в малка аграрна страна.
Вгледах се в статуята на д-р Филипс пред железопътната гара и си спомних за нашето село в Косугая и подобния бронзов бюст на моя далечен прадядо, издигнат някога там. Разхождах се из града и мислех за д-р Филипс. След посещението си в завода бях още по-дълбоко впечатлен от този човек, роден в малко затънтено място в аграрна страна и успял да създаде такава огромна, съвременна фирма с такъв престиж в света. Може би, мислех си аз, в Япония ще успеем да направим същото. Това беше мечта, но си спомням, че от Холандия пратих на Ибука писмо, в което писах: „Ако «Филипс» може да постигне това, вероятно и ние ще успеем“. Тогава говорех английски съвсем слабо и посещавах заводите като турист. Не бях от пътниците за „ВИП“, не се срещах с ръководителите на фирмите. Представлявах една още неизвестна компания, но през следващите четири десетилетия „Сони“ и „Филипс“, две фирми в малки и привидно изолирани места, започнаха да сътрудничат в стандартизацията и съвместната развойна дейност, която доведе до много технологически усъвършенствувания, като се започне от обикновената касета до най-новия водораздел в звуковъзпроизвеждането — компактния диск (дигитален звуков диск), за който обединихме усилията си в разработката на импулсно-кодовата модулация с напредналата лазерна технология на „Филипс“. В областта на развойната дейност имаме и други съвместни разработки.
Скоро след връщането ми от Европа, започнахме усилена работа за създаване на нов тип транзистор в лабораториите ни въз основа на технологията на „Уестърн Илектрик“, за която бяхме купили лиценз. Трябваше да увеличим мощността на транзистора, иначе не можехме да го използуваме в радиоприемниците. Работата беше много сложна. Работната група преживя дълъг период на мъчителни проби и грешки при изпитването на нови или поне различни материали за повишаване на честотите до нужното ниво. Всъщност, тя трябваше да построи отново и фактически да преоткрие транзистора.
Първите транзистори на лабораториите „Бел“ имаха германиева пластинка с покритие от индий от двете страни. Германият беше отрицателният полюс, а индият — положителният. Ние обаче съобразихме, че за да постигнем по-висока честота, трябва да обърнем полярността, защото при отрицателния полюс електроните се движат с по-висока скорост, отколкото при положителния. С други думи, вместо положително-отрицателно-положителната конфигурация можехме да опитаме отрицателно-положително-отрицателна. Изглеждаше, че не разполагаме с подходящи материали за целта. Точката на топене на индия например беше твърде ниска за случая. Затова изоставихме старите материали и започнахме експерименти с галий и антимон, но резултатите не бяха добри. В един момент всички се объркахме. Мислехме да заменим антимона с фосфор, но някой припомни по време на безконечните ни мозъчни атаки, че в лабораториите „Бел“ този опит вече е правен безуспешно.
Ръководителят на научно-изследователските ни лаборатории Макото Кикучи, виден специалист в областта на полупроводниците, си спомня, че по онова време научното и техническо равнище а Съединените щати беше толкова високо, че „гласът на лабораториите «Бел» беше като глас божи“. Въпреки това, един от членовете на групата продължи да експериментира с т.нар. методика на фосфорното легиране, която предполага постепенно добавяне на фосфор във все по-големи количества. В края на краищата му се стори, че резултатите са налице. Той докладва експерименталните данни на едно от съвещанията с доста предпазлив тон. Никой друг не можеше да се похвали с някакъв напредък. Ръководителят на работната група по транзистора, покойният ми зет Кадзуо Ивама, който впоследствие стана председател на фирмата, беше учен и познаваше особеностите на научното мислене. Той каза на докладчика: „Добре, ако Ви се струва, че получавате интересни резултати, защо просто не продължите с опитите и да видите какво ще излезе?“. Оказа се, че фосфорната методика е подходяща и като я усъвършенствувахме, ние успяхме да постигнем целта си да създадем високочестотно устройство.