Данните за производството и годишните доставки и продажби не изглеждат впечатляващи на хартия. 30000 не е кой знае каква огромна цифра за какъвто и да е електронен уред. Но в големия студ през февруари 1960 година в Ню Йорк малобройният персонал на предприятието, което скоро щеше да се превърне в американския филиал на корпорацията „Сони“, получи няколко камиона радиоапарати, всеки един в красива картонена опаковка, която още повече увеличаваше обема. Тридесетте хиляди ни се сториха милиони. Не бяхме съобразили каква работа ще ни създадат и не бяхме наели работници за случая.
Ървинг Сейгър предложи склада на „Агрод“ за съхраняване на радиоприемниците. Когато камионите пристигнаха в една мразовита февруарска сутрин, не ни оставаше нищо друго, освен да облечем ватенките и да започнем да разтоварваме апаратите и да ги пренасяме в склада. Петима души работихме от сутринта до 4 часа на следващата сутрин. Чувствувахме се изтощени, но радиоприемниците бяха акуратно подредени в склада. Отидохме в канцеларията да пием нескафе. Завеждащият склада Чарли Фар, който все още работи при нас, отказа предложеното му кафе и се прибра у дома в Бруклин да си почине. Един от групата реши, че трябва още веднъж да преброи кутиите с радиоапаратите и се върна в склада. След преброяването тръгна обратно, но като отваряше вратата, неволно включи алармената система.
Охраната веднага нахълта в канцеларията и ни залови на местопрестъплението — банда изпоцапани и уморени японци и един американец, които спокойно си пият кафето. Може би те не си представяха крадците точно в този вид, но въпреки всичко им се сторихме подозрителни. Ървинг Сейгър беше в групата и тъй като беше единственият американец сред нас, се опита да обясни на охраната, че ние сме ръководителите на фирмата. Охраната хвърли поглед към мръсните работни дрехи и не му повярва. Не можехме да се свържем с Фар, който знаеше кодовите цифри за алармената система, защото той беше на път към къщи. Затова седнахме и зачакахме. Изведнъж на Сейгър му хрумна да отвори сейфа. Пазачите ни се възпротивиха, но Сейгър ги увери, че знае шифъра. Той отвори сейфа и им показа документите на фирмата, които доказваха самоличността и дейността ни. Пазачите неохотно приеха доказателството и поклатиха глави с недоверие, но преживяването ни накара да се почувствуваме членове на едно семейство.
3
Скоро започнах непрекъснато да снова между Токио и Ню Йорк. Като вицепрезидент на корпорацията не можех да си позволя да отсъствувам от Токио за дълго, но като основател на фирмата ни в Съединените щати, не можех да допусна и да се заседявам в Токио, Усещах, че за да утвърдим фирмата си в САЩ, трябва да опозная страната по-добре. Въпреки многобройните добри приятели в Америка, разбирах, че се налага да науча много повече за американския начин на живот и мислене. Да популяризирам името на фирмата ни в САЩ беше едно, а да разбера американците беше съвсем друго. Същевременно съзнавах, че моето бъдеще и бъдещето на фирмата зависят в голяма степен с бизнеса ни в САЩ и изобщо по света. Вече изнасяхме малко над половината от продукцията си в чужбина. Осъзнах, че нашата фирма трябва да стане гражданин на света и то добър гражданин на всяка страна, където имахме делови връзки. Трябваше да научим как се отчитат пазарната статистика и данните за продажбите.
Реших да основа компания в САЩ, наречена „Сони Корпорейшън ъв Америка“. В Токио Ибука и Кадзуо Ивама, който по-късно стана неин президент, посрещнаха идеята скептично, да не говорим за малобройния персонал от ръководни и изпълнителски кадри за „Сони“ в Ню Йорк. Бях убеден в правотата си. Никой не можеше да ми противопостави сериозни аргументи против проекта. Чрез нашата компания там щяхме да изградим собствена търговска мрежа, сами да се занимаваме с реализацията и да трупаме опит в маркетинга. Колегите ми в Токио решиха, че трябва да оставят тази работа на мене, защото аз най-добре познавах обстановката в САЩ. Проектът беше дългосрочен, така че решихме да го осъществим при подходящ случай. По стечение на обстоятелствата не след дълго това ни се удаде.
Бяхме подали молба в Министерство на финансите да ни разреши превода на 500000 долара в САЩ за бъдещи нужди. Не знаехме обаче дали тя ще бъде удовлетворена и кога ще стане това. Съвсем неочаквано получихме разрешението точно когато обсъждахме въпроса за разкриването на американския ни филиал. Ето как през февруари 1960 година официално създадохме „Сони Корпорейшън ъв Америка“ с капитал 500000 долара. След 16 месеца предложихме на американския пазар два милиона обикновени акции от „Сони“ под формата на сертификати за депонирани в банката чуждестранни ценни книжа. Научих много неща от тази дейност. Въпреки че токийската компания по електроснабдяване „Токио Илектрик Пауър Къмпани“ беше пускала облигации на американския пазар преди войната, ние представлявахме първата японска фирма, която предлагаше акции в Съединените щати. Това стана възможно чрез новосъздадената система на сертификатите. Според тази система акциите се държат в страната, където са издадени, но сертификатите, които ги удостоверяват, се депонират в американските финансови учреждения и с тях може да се търгува както с обикновените американски акции.