След три месеца денонощна работа решихме, че сме приключили с работата в Япония и се преместихме в Ню Йорк за окончателно уточняване на регистрацията. Борсата в Токио затваряше в 15 часа местно време, което съответствуваше на 2 часа сутринта в Ню Йорк. Трябваше много внимателно да следим токийската борса, защото ако курсът на акциите се колебаеше прекалено силно, можехме да срещнем затруднения с Комисията по ценните книжа и борсите. Ето защо всяка вечер работехме поне до 2 часа след полунощ в представителството на „Номура Секюритиз“ в Ню Йорк. Последната ни задача беше да се обадим в Токио и да попитаме за курса на пазара. После вземах метрото до апартамента, който бях наел на Петдесет и шеста улица точно срещу „Газлайт Клъб“. Всяка нощ се връщах около 2.30 часа, капнал от умора. Вратата неизменно беше заключена и звънях на портиера да ми отключи. Престоят ми се удължи с няколко седмици и портиерът започна да се чуди на издръжливостта ми. Всяка сутрин, когато едва се довличах до дома, той ми хвърляше поглед, изпълнен с лукаво възхищение. Накрая той се изсмя и каза: „Категорично не разбирам откъде намирате сили всяка нощ да стоите до толкова късно в заведението отсреща“.
Когато свършихме всичко, бяхме толкова уморени, че едва се държахме на крака. Най-накрая дойде денят за уточняване на курса. Това означаваше, че трябва да получим от Токио цената преди затварянето на борсата, което беше в 2 часа след полунощ в Ню Йорк, да вземем съгласието на гарантите в лицето на Ърни Шварценбах, да впишем цената в проспекта и незабавно да го отпечатаме. След това един от адвокатите трябваше да вземе влака за Вашингтон в 6 часа сутринта (тогава нямаше редовен сутрешен полет) и да депонира документите в Комисията по ценните книжа и борсите в 9 часа. След регистрацията и разрешението, той трябваше да се обади по телефона от Комисията в Ню Йорк. за да пуснем сертификатите на пазара. Към края на онзи последен ден обаче Ърни Шварценбах вече не беше в състояние да стои прав Оставаше единствено да се уточни цената, а механизмът за това беше разработен. Затова той реши да се прибере у дома и да си почине. „Защо не ми се обадите по телефона когато получите съобщение за цената?“, предложи той, „Мога да дам съгласие и по телефона, вместо да чакам тук“.
Идеята ни се стори добра. Шварценбах си отиде в къщи. Там си легнал на канапето до телефона и веднага заспал. Когато му се обадихме, той спеше толкова дълбоко, че не можехме да го събудим. Звъняхме безброй пъти. Никакъв отговор. Времето летеше. „Номура“, Токио и аз се бяхме споразумели за курса на новата емисия ценни книжа. Никога няма да го забравя — 17 долара и 50 цента за един сертификат, състоящ се от 10 акции. Оставаше само съгласието на Шварценбах. Телефонът звънеше, той продължаваше да спи в хола си в Грейт Нек, ние гледахме часовниците си и се чудехме какво да предприемем. Помощникът на Ърни, Сам Хартуел се сети, че Шварценбах между другото е кмет на Грейт Нек и можем да се обадим на тамошната полиция и да ги помолим да пратят патрулната кола до къщата му и да го събудят. Идеята ни въодушеви. Оказа се обаче, че само преди седмица някакъв съмнителен тип в Грейт Нек досаждал по телефона на кмета и полицейския началник. Затова позвъняването на Хартуел беше посрещнато хладно. Всъщност те направо се изсмяха на молбата на Сам. Наложи се той надълго и нашироко да обяснява случая. Накрая те повярваха и изпратиха един полицай да събуди кмета.
Бях изтощен, когато всичко свърши, но резултатът приятно ме изненада. Той представляваше чек за 4 милиона долара от първата ни продажба на акции в чужбина. Никога през живота си не бях виждал чек за такава сума. Върнах се в къщи толкова уморен, че в продължение на две седмици не ми се ставаше от леглото. По-късно публикувахме много подробна книга, нещо като библия или настолно четиво за всички японски компании, които възнамеряват да продават акции на американския пазар. Тя стана доста популярна. Шварценбах напусна „Смит Варни“ през 1966 година и аз веднага се възползувах от случая да го поканя да заеме поста президент на американския филиал на „Сони“ на мое място, защото аз междувременно се издигнах до председателското място. След всичките ни преживелици покрай продажбата на акции, той знаеше за „Сони“ почти толкова, колкото и аз самият. Шварценбах заемаше този пост до смъртта си през 1968 година.