Когато бях ученик в прогимназията, ваканциите ми бяха запълнени от бизнес, бизнес и пак бизнес. Баща ми ме водеше в канцеларията си, където имаше заседания и аз трябваше да присъствувам на тях или да слушам отчетите пред него. После идваше инвентаризацията. Ние я наричахме проверка на наличността и я извършвахме по древния, традиционен и съвсем точен метод: отивахме в предприятието, председателят на компанията надничаше иззад раменете ни и брояхме всичко. Имаше и дегустация на саке от бъчвите в средата на зимата, за да се провери сложния процес на ферментация и отлежаване. Често ми се налагаше да присъствувам. Учеха ме как да контролирам процеса на производство, после да отпивам малка глътка саке за проверка на аромата и да го изплювам след това. У мене никога не се разви вкус към алкохолните напитки въпреки тази процедура или може би именно поради нея.
Баща ми по природа беше много консервативен човек, но той искаше семейството му да получава нещата, които му трябват или му харесват. Винаги проявяваше интерес към новите вносни технологии и чуждестранни продукти. Още докато семейството живеело в Косугая, той открил таксиметрова и автобусна служба с един вносен автобус марка „Форд“. За пръв път шофьор на компанията назначил човек, който теглел „джин-рикша“ — количка на две колела, твърде разпространена в Япония по онова време. Помня неделните излети от детството си в открит „Форд“ модел Т или А, който се тресеше по изровените, тесни и прашни пътища с много малка скорост. Майка ми седеше на задната седалка и достолепно държеше чадърчето си, за да се предпазва от слънцето. По-късно баща ми ходеше на работа с „Бюик“ с шофьор. У дома имахме перална машина марка „Дженерал Илектрик“ и хладилник „Уестингхауз“.
Макар и в семейството ми да се чувствуваше западно влияние до известна степен, мисля, че първото истинско чуждестранно влияние върху мене оказа чичо Кейзо, който се завърна от Париж след четиригодишен престой и донесе първите действително западни повеи в къщата. Той имаше много изтънчени обноски, далеч по-добри от нашите. Даже преди завръщането му не ме караха да нося кимоно, а и баща ми ходеше на работа в европейски дрехи и се преобличаше в традиционното облекло у дома. Дядо ми се интересуваше от Запада, обичаше американските филми и си спомням, че като съвсем малък ме водеше да гледам „Кинг Конг“. Но за чичо Кейзо външният свят имаше лично измерение и това много ни интригуваше. Той донесе със себе си картините си от Париж, снимки от Франция и от пътуванията му до Лондон и Ню Йорк. Показваше ни филмите, които беше снимал с 9,5-милиметрова кинокамера „Пате“. В Париж имал „Рено“, което карал собственоръчно и пазеше някои фотографии като доказателство. Бях само осемгодишен, та всичко това толкова ме впечатли, че научих всички чужди думи, които бях в състояние да запомня — „Плас де ла Конкорд“, Монмартр, Кони Айлънд. Захласвах се от разказите му за Кони Айлънд и години след това, по време на първото си пътуване до Ню Йорк през 1953 година, в първата свободна неделя отидох до Кони Айлънд поради разказите му. Прекарах времето си там чудесно, возих се на ролкова шейна и дори опитах да скоча с парашут.
Баща ми следваше примера на своя баща. Обичаше да казва, че цялото богатство на света не може да купи на човек образование, освен ако той сам не се заеме здраво с учението. Богатството все пак осигурява един вид образование — това са знанията, които се придобиват по време на пътуване. Точно това се беше случило с чичо ми, който се върна у дома, направи си ателие в нашата къща и дълго живя с нас, докато не се ожени. Дядо ми го беше издържал по време на четиригодишното му следване в чужбина. Години по-късно моят баща ми даваше пари да пътувам през ваканциите в гимназията и заедно с един съученик посетих много места в Япония. Имахме роднина в Корея, която беше окупирана от Япония от 1904 г. и анексирана през 1910 година. Бях на гости при него, а после стигнах чак до Манчжурия. Возих се дори на първия влак с климатична инсталация и обтекаема форма, наречен „Азия“, през 1939 или 1940 година. Следващото ми пътуване трябваше да бъде до САЩ, но войната го отложи с повече от 10 години.
У дома бяхме необикновено модерно семейство. Майка ми обичаше европейската класическа музика и купуваше много плочи за стария ни фонограф „Виктрола“. Дядо ми често я водеше на концерти и съм уверен, че интересът ми към електрониката и звуковъзпроизвеждането идва от нея. Слушахме отново и отново издрасканите плочи на великите европейски композитори от голямата фуния на фонографа. Тогавашната техника за механичен звукозапис не даваше възможност да се възпроизведе звученето на цял оркестър. Затова най-хубавите ни плочи бяха вокални и инструментални солови партии. Доколкото си спомням, майка ми много обичаше Енрико Карузо и цигуларя Цимбалист. Когато в Нагоя идваха прочути артисти, винаги ходехме на концертите им. Спомням си, че слушахме великия руски бас Фьодор Шаляпин и немския пианист Вилхелм Кемпф, който тогава беше съвсем млад. Местният магазин за плочи от онова време внасяше плочи с класическа музика от компанията „Виктор Ред Сийл“ и всеки месец при пристигането на нова пратка собственикът на магазина пращаше на майка ми за прослушване по един екземпляр от всяка новопристигнала плоча. Още си спомням как като малко дете въртях стария механичен фонограф. Когато учех в първите класове на гимназията, в Япония внесоха първите американски електрически фонографи и беше невъзможно да не се сдобием с такъв.